„Смърт във Венеция” е възклицание и въздишка в едно. Реабилитация на чувствата като израз на най-възвишените ни представи. Тръпка на ужас от осъзнаването, че животът е пясъчен часовник, чиито песъчинки в началото са лениви, после изтичат все по-бързо, докато накрая човек разбира, че нищо не може да ги спре, че е прекалено късно дори да мисли за това…

Твърди се, че немският е роден език на около сто милиона души. А „Смърт във Венеция” претендира да е сред най-добрите произведения, писани на немски език, ако се съди по отзивите на критиката. Гюстав Ашенбах, протагонистът на тази трагедия, дълги години вярва, че красотата и чистотата са духовен акт, че надмогването на сетивността е брод към истината, мъдростта и човешкото достойнство. Вярата му се разклаща, едва когато среща смъртта…, съпроводена от покоряващ копнеж.

Но какво всъщност се случва: уважаван писател с разклатено здраве заминава за Венеция през душното лято на 19.. (авторът не намира за необходимо да уточни годината). В призрачно дивния град по това време върлува холера. В хотела, където отсяда, Ашенбах периодично се разминава със семейство поляци, бидейки маниакално привлечен от едното дете – 13-годишно момче „с богоподобна осанка”. Страстта на зрелия мъж няма нищо общо със сексуалното любопитство; той възприема Тадзо като огледало на стройните си умосъзерцания, като въплъщение на съвършената литературна форма... И тогава го спохожда прозрение - щастие за писателя е мисълта, трансформираща се в чувство, но и чувството, годно да се превърне в мисъл.

„Смърт във Венеция” ще те замисли кое е за предпочитане – безразсъдството на спонтанността или мъдростта на безстрастието? Трябва ли да опознаем болестта и смъртта, за да пораснем окончателно? Кога човекът и творецът са едно хармонично цяло? Може би едва когато единият от тях, съзнателно или не, достигне ръба на бездната...? Във всички случаи „красотата, единствено красотата е едновременно божествена и зрима, тя е пътят на артиста към духа”.

Според Томас Ман мъртвороденото изкуство не изпълнява предназначението си. Вкочанените от разума шедьоври не разтърсват и не преобразяват - само посредственото се побира в безукорни определения. „Истинското познание не обладава строгост - то разбира, прощава, то няма твърдост и форма, то храни симпатия към бездната, то самото е бездна...”.

Освен „Смърт във Венеция” в настоящото издание са включени новелите „Дребният господин Фридеман“, „Тристан”, „Тонио Крьогер“ и „Марио и фокусникът“. С тези произведения, подбрани сред обемистото творчество на Томас Ман, „Колибри“ отдава почит към един от великите класици на XX век. Преводът е дело на Димитър Стоевски.

Откъс от „Смърт във Венеция”:

Статуя и огледало! Очите му обгърнаха благородната фигура там на фона на синевата и в бликналата в душата му възхита му се стори, че с този поглед проумява самата красота, формата като божествена мисъл, единственото и чисто съвършенство, което живее в духа и чието леко и дивно човешко копие бе поставено тук като символ, за да бъде боготворено. Бе състояние на истинско опиянение! И застаряващият човек на изкуството го приветства без колебание, жадно. Духът му се загърчи в родилни мъки, въображението му се разпали, от паметта му изплуваха мисли, предавани като древни легенди на младостта му и неоживявани никога досега от собствен огън.
Не беше ли чел някъде, че слънцето отвличало нашето внимание от интелектуалните неща и го насочвало към чувствените? Слънцето замайвало и обайвало дотам разума и паметта, че душата от удоволствие забравяла напълно същинското си състояние и се спирала с удивление и възхита пред най-хубавия от озарените от слънцето предмети дотолкова, че единствено с помощта на нечие тяло можела да се издигне впоследствие до по-възвишени области на духа. Ей богу, Амур постъпва също като математиците, които показват на невъзприемчивите деца материални образи на абстрактните форми; така и този бог, за да направи видимо нематериалното, обича да си служи с формата и баграта на човешката младост, която украсява с целия блясък на красотата, за да я превърне в оръдие на спомена, и при гледката на която ние се изпълваме с плама на мъчителна надежда.
Така мислеше ентусиазираният Ашенбах и така само можеше да усеща нещата. И ето че морското опиянение и слънчевата мараня извезаха пред очите му чудесна картина…

Автор: Юлия Петкова