Rebel

Аз съм: Дипломиран психо и кинезитерапевт, участвал в спасяването на редник Райън, отвличан 3 пъти от извънземни.

Можете да ме попитате всичко онова, което ви вълнува, ще останете изненадани колко дълбоко познавам женската душа. Вашите въпроси изпращайте на askrebel@woman.bg

Какво е да си жена, тотално изгубила вярата си в живота и света?

04 януари 2018 | 12:50
видяна 22214
коментари 0

Ето с какъв въпрос се обърна Зизи към нашия автор Rebel:

Прочети повече на: https://www.woman.bg/rebel-otgovarya/edna-zhena-koyato-e-izgubila-vyara-v-muzhete.53173.html

Ето с какъв въпрос се обърна наша читателка, която ще наричаме Неамбицираната, към нашия автор Rebel:

"Здравей, Rebel

След подробно анализиране на живота ми, установих, че нямам страст. Говоря за действеност, амбиция и сила.

Накратко за мен - наскоро започнах работа на място, където мотото е - "Последвай мечтите си".

Също толкова наскоро последвах мечтата си да заживея с бъдещия ми съпруг - това изискваше да избягам от столицата и опекунството на родителите ми. Двамата сме прекрасна двойка според общите ни приятели. И двамата сме достатъчно консервативни, за да си вярваме, че ще останем заедно до старини. Смело твърдя, че той ме обича и е идеалният мъж за мен. Аз го обожавам, което принципно си е степен над обичането. Толкова ни е хубаво заедно, че дори и да си мълчим, пак ни е хубаво. Понеже предполагам, че ще си кажеш, че проблемът е в него, дебело подчертавам - той е идеален. Е, има си недостатъци, но и аз имам. И не са фатални неща.

Проблемът ми, обаче е много сериозен - както вече казах в началото на писмото си, нямам страст. Липсва ми онази страст, която тика хората напред. Да научат нещо ново, да спечелят повече пари, да се развиват и преуспяват. Сещаш се.

Забележка - работя при шефка, по-малка от мен с 4 години (аз съм на 24), която успешно си е превърнала страстта в хоби и бизнес. Свързано е с деца и е най-хубавата работа на света.

А аз? Имам достатъчно добри идеи, които реално не успявам да се мотивирам да превърна в реалност. Въпреки липсата на пари, сигурна съм, че ще успея да осъществя поне една. Но аз пасувам. Преди да се влюбя сериозно, смятах, че ако се влюбя, ще стана нахъсана кариеристка, която при мисълта, че е обичана, ще покорява върхове. Слава Богу, прескочих успешно опасността да се влюбя "нарочно" само и само да стана амбицирана личност.

Но за съжаление, все не мога да се амбицирам.

Предполагам, че ще ми кажеш, че се "самобичувам" с тази мисъл и да си живея кротко живота, след като съм явно флегматична натура. Но, за съжаление, не искам така да живея.

Не искам да нямам страст и да имам един милион идеи, които никога да не реализирам поради пасивността си. Имам и лични проблеми - говоря за проблеми с роднини, здраве, финансови средства. Всичко това ще се подобри, само ако взема живота си в ръце. И все отлагам - от утре.

Но... Нямам и грам желание да го правя. Като капитан на потъващ кораб - сякаш знам, че всичко е свършено и няма начин да спра кораба да потъва към дъното.

Като казах кораб - ако все още четеш писмото ми, но нямаш грам идея как да си помогна, можеш да ми дадеш съвет за натрапчивите мисли.

За съжаление започнаха, след като позволих на половинката ми да гледаме "Заразно зло". Всъщност аз съм по крайностите - ако ми хареса филмът в началото, мога и още веднъж да го гледам, да преповтарям любими моменти до определен момент, естествено. Ако не ми хареса в началото филма (всъщност за всичко съм така, дори и за мъжете) веднага спирам да го гледам. "Заразно зло" ме обсеби още с началото, въпреки, че не е моят тип филми. Почти като зомбирана гледах и другите части. Естествено разграничавам възможна реалност от фантастика.

Но някак си съм убедена, че светът върви към своя край. Помниш ли историята за "Титаник"?

Години преди да се случи наистина, историята е била измислена в роман.

Сигурно разбираш за какво говоря. Не, не съм изпаднала все още в паника за това. Просто съм тъжна, разстроена.

Всъщност сега като споделям всичко това, си давам смисъл, че може би има някаква връзка във всичко това.

Rebel, вярвам, че ще ми дадеш адекватен съвет, тъй като всичко, което прочетох по повод другите писма, беше изключително компетентно.

Приемам всички разумни съвети.

Пожелавам ти всичко най-добро за теб и твоите близки.

Неамбицираната

П.С. Сигурно е най-дългото писмо, което си получавал. Съжалявам, но дори и след десетото препрочитане, нямам желание за редактиране."

 

Ето го и отговора на Rebel:

"Мила Неамбицирана,

След подробно анализиране на писмото ти установих, че всичко ти е наред.

В кратката версия на отговора ще кажа просто следното: може би 80% от жените, които познавам изживяват нещо подобно в периода 22 – 26 години. Започват да си задават въпроса: „Какво съм постигнала?“ и да си правят едни глобални заключения от рода на „Нищо не съм направила, а хората какви неща правят...“, „Едно дете да бях родила поне..“, „Работата ми е тъпа и аз съм тъпа, и животът е тъп, и светът е тъп и всичко е тъпо..“. Този период винаги ме е дразнил. Може би аз харесвам само леко луди (факт!) и може би повечето ми приятелки са луди (кой знае), но за мен твоето писмо не е някаква изненада. Просто съм го чувал и преди. Почти дословно.
Дай да видим глобално какво се случва.

Ти си на 24 години. Двадесет и четири години. Какво искаш да си постигнала? Да си измислила студения ядрен синтез? Да си спряла 2-3 войни? Да си кацнала на Марс и да си основала колония там? Какво? Трябва честно да си отговориш сама на този въпрос.

Кое е важното за теб? Да имаш семейство – очевидно работиш по въпроса. Да имаш успешна кариера – по твоите думи работиш нещо, което те прави щастлива и ти харесва. Имаш милион идеи, но нямаш мотивация да действаш. Знаеш ли как звучи? Звучи като: „Страх ме е да направя нещо, защото ще се проваля и защото няма да е така както си го представям.“ Лошото на страха е, че не позволява да разбереш. Не позволява да опиташ дори. Просто се предаваш и караш както дойде. И когато вечер „Идеалният“ заспи, сравненията с 20 годишната „шефка“ и с не знам си кой, идват и започват леко да гризкат. Като едни малки мишчици гризкат от самочувствието ти, от самата ти същност, от личността ти и малко по малко те превръщат в една пасивна жена, която всъщност още не е започнала да живее. И мога да те уверя, че малките мишчици ще се превърнат в огромни адски плъхове, а плъховете в нещо друго по-гадно, като зомби от Заразно зло(например), и няма да гризкат, а направо ще те изядат. Ето защо е препоръчително, даже задължително, да се насилиш да опиташ да правиш нещо, което искаш. Вземи най-елементарната си идея и планирай как ще я осъществиш. Напиши си плана на един лист. Първо ще направя това(как, кога, какво ще е необходимо), после това, после трето, после четвърто и т.н. Ако нямаш мотивация – направи го насила, защото аз(непознатият дебел, пъпчив многознайко, който пише тук) ти казвам.

Има и друг начин да се справиш с липсата на мотивация. Не е особено лесен (за мен), но върши невероятна работа. Нарича се дисциплина. Ще направя малко отклонение, за да стане малко по-ясно. Аз например много обичам хаоса, живея в контролиран хаос и по този начин съм щастлив. Не страдам от липса на мотивация, но понякога страдам от липса на интерес към нещата. Тогава се дисциплинирам. Със силата на волята си налагам какво трябва да направя и го правя – искам плочки на корема, но ме мързи да тренирам – ставам и започвам. Не защото изгарям от желание да тренирам или защото съм мотивиран, а защото дисциплинирано и последователно вървя към определена цел, която аз сам си поставям. Не че са ми притрябвали и плочки, де. И без т‘ва съм си прекрасен. :D

Дисциплината е полезно нещо, а най-готиното е, че се тренира. Ако искаш, разбира се. Така че тествай – дисциплина вместо мотивация. Просто усилие на волята. Аз знам, че можеш. Това, което не знам е дали искаш. Това си зависи от теб и само ти можеш да си отговориш на този въпрос. Много е важно човек да е честен със себе си и да не се самозаблуждава.

Колелото никога не спира да се върти. Нито за миг. Аз съм убеден, че това ще отмине, ще осъществиш някоя идея, ще се провалиш, ще опиташ друга, ще се провалиш, ще опиташ трета, ще успееш и така. Или пък не...

Кое е най-важното за един човек? Да се чувства добре със себе си и да е щастлив. В крайна сметка ако човек е щастлив, какво повече му трябва? Ако се чувстваш щастлива от това, което си – изобщо не си длъжна да извършиш велик дела.

Ще цитирам по памет една мисъл, която някога някъде съм прочел, която гласи: Аз чезна в очакване на триумфа, който все отлагам. Не помня кой точно го е казал, но не допускай да започне да важи за теб.

Светът ще свърши със зомби апокалипсис. Това е неизбежно! Започвай да се подготвяш;)

P.S.

Глупости. Няма да има никакъв зомби апокалипсис. Поне не и във времето, за което ние сме тук.



 

Rebel

автор