Днес обръщаме поглед към историята на една 91-годишна дама, преживяла Втората световна война. Днес тя е посветила живота си на мисията да нахрани света, както самата тя се изразява.
Тя се казва Лоти Хенли и без срам споделя, че по време на войната е била толкова гладна, че е била принудена да ближе камъни и да яде слама, за да залъже корема си и да притъпи ужасяващите болки от глад.
Затова днес 92-годишната дама се бори никой да не преживее ужаса, който тя е изпитала.
Лоти се ражда в богатото аристократично семейство Виндишгрец и дори носи титлата принцеса. Тя израства в австрийски замък с 80 стаи, но на идиличното съществуване се слага край през 1943 година, когато войната пристига и в родното й градче.
Двамата от чичовците на момичето са убити, ранени офицери лежат по улиците на родното селце, а майка на Лоти решава, че е по-добре здрави и прави момичета като нея и сестра да бъдат в помощ на нуждаещите се. Затова момичетата са пратени да работят като медицински сестри на фронтовата линия.
Лоти е втората от дясно на ляво
"Бях само на 19 години, но бързо се научих да бъда смела. Нямах друг избор - бомби падаха навсякъде, човешки писъци и стенания на коне пронизваха кратките секунди тишина между стрелбите. Трябва бързо да се адаптираш, за да оцелееш. Наложи ми се веднага да се разделя със страха и погнусата. Малко след като пристигнах, присъствах на ампутация на гангренясал крак на войник. Когато операцията свърши, лекарите хвърлиха в ръцете ми крайника и ми наредиха да го изнеса. Помня, че бях шокирана колко е тежък", спомня си Лоти.
Проблемите за Лоти и сестра й не свършват. Напротив. Двете са изпратени в лагер в Мюнхен, управляван от руснаци. Условията са ужасни, тези, които не измират от инфекции заради мръсотията и гризачите, умират от глад. Дневното меню се състои само и единствено от разводнена супа.
Лоти и сестра Ика научават от по-старшите в лагера трик за залъгване на глада - близане на камъни и дъвчене на трева, растяща около оградите.
На никого не е позволено да напуска лагера, но когато войниците разбират, че двете момичета са австрийски благороднички, ги освобождават.
Младите момичета обаче са на стотици километри от дома и без пари. Двете решават да поемат към Залцбург, Австрия, надявайки се там да намерят някого, когото познават.
"До там бяха около 160 километра, а единственият начин да стигнем бе пеша. Извървяхме по голямата част пеша, а от време на време ни качваха американски войници, смилили се над нас. Криеха ни в багажниците на колите си. Беше рисковано и за тях, и за нас. Пътувахме без разрешение. Имахме хвърчащо листче, което не бе реален документ, и се надявахме, ако някой ни спре да го покажем, той да не се заглежда много, много", спомня си 91-годишнадат днес Лоти.
Пътуването е продължително и изтощително. Двете девойки заменят малкото си притежания за храна, но времената са такива, че хлябът е най-ценното и малцина са склонни да дадат ядене дори и на умиращ от глад. Момичетата трудно намират храна, това в комбинация с непрестанното вървене изцежда силите им.
"Бяхме на ръба. Спомням си сякаш бе вчера как, вървейки по пътя, в далечината на хълм пред нас се разкри ферма. Със сетни усилия стигнахме до нея, надявайки се да се смилят над нас и да ни нахранят. Когато помолихме за храна обаче, собственикът се разгневи. Говорихме на прага на къщата, а аз не спирах да зяпам парче стар хляб, оставено на перваза на прозореца зад него. Беше обвито в паяжини и с накацали по него мухи, може би някой бе забравил да го даде на кокошките, но аз не можех да сваля очи от него. Фермерът проследи погледа ми, обърна се към хляба и след това ме погледна: "Пф, може да го вземете", каза троснато той. Обзе ме внезапен прилив на щастие.
Спуснахме се до един поток с хляба в ръка. Измихме го от паяжините и го начупихме на парчета с камък. След това хубаво го натопихме във вода, за да може да се дъвче. "Беше чудесно", спомня си Лоти.
Лоти на 19 години
Когато сестрите стигат до Залцбург, те отиват директно в "Гранд хотел", в който десетки пъти са отсядали със семейството си.
"Казах им, че съм от фамилия Виндишгрец. А те ми заявиха: "Всеки може да каже това." Пиколото обаче ме съжали и ми даде от своята спаначена супа. До ден днешен още помня вкуса с удивителна яснота."
След няколко седмици сестрите успяват да се съберат с близките си, които се оказва, че са отпътували за Италия да ги търсят. Пристигайки в държавата, семейството е започнало работа в местна болница.
Лоти и Ика също започват да помагат в лечебното заведение и благодарение на работата си там Лоти за първи път усеща какво е тя да е в позицията да нахрани някого.
Зад болницата има десетки гладни хора, ровещи по кофите, надявайки се да намерят нещо от огризките от болничната храна.
Гледката на изнемощелите бездомници силно разстройва младото момиче. "След като видях ровещите по кофата хора, всеки ден минавах и събирах в съдове неизядената храна. Носих им я. Все пак до неотдавна аз самата бях в тяхното положение", спомня си Лоти.
В болницата девойката се запознава с британски офицер. Двамата се влюбват на мига и не след дълго се женят, след което заминават за Лондон. Днес седем десетилетия по-късно тя живее в лъскав апартамент в западната част на града и е редовно посещавана от двете си деца и петте си внучета. Но въпреки добрия си стандарт, тя разкрива, че все още не е забравила усещането да умираш от глад. "Времето не може да заличи този ужас", категорична е тя.
Лоти със съпруга си
"Когато сте гладни, не можете да мислите за нищо друго", искрена е Лоти. "Има толкова много гладни хора във Великобритания, а толкова много храна се прахосва. Когато бях млада, хлябът в хлебарницата свършваше в три. Всички го знаеха и отиваха да си вземат още в ранни зори. Днес обаче, в желанието си да печелят повече, заведенията произвеждат повече продукция, за да не изпуснат клиенти. В резултат остава огромно количество храна, което отива на боклука. Има повече изхвърлени хранителни продукти, отколкото гладни хора", с тъга констатира дамата.
Тази абсурдна ситуация вдъхновява Лоти и двама нейни приятели да създадат организация за изхранване на гладуващите. Тя носи името Plan Zheroes и използва продукти, изхвърлени от супермаркетите поради дефекти или други причини, за приготвянето на ястия за бездомни.
Само през последните три години Лоти и доброволците са нахранили над 100 000 нуждаещи се, използвайки над 80 тона годна за консумация храна, която е щяла да бъде изхвърлена на боклука и прахосана.
"Никога няма да забравя през какво минах, това е моята движеща сила. Преживяното и щастието от възможността да съм в помощ на другите ме поддържат жива", заявява 92-годишната Лоти.
"Трябва да се научим да се грижим един за друг. Има достатъчно храна за всички на планетата, просто трябва да обединим силите си, за да успеем", казва благородната жена.
