Бестселърът „Не бъдете любезни, бъдете искрени” е преведен на десетки езици, като само от френското издание са продадени 400 000 екземпляра. С помощта на примери, почерпени от живота и от неговата собствена практика, авторът обяснява как нашата склонност да не обръщаме внимание на потребностите, предизвикали чувствата, които ни вълнуват, води до насилие над самите нас и оттам към насилие над другия.

А насилието е атавизъм, стар навик, то не е вродено в нас. Злото е израз на огорчение у хората, които не са се погрижили за своето страдание. Ако човек не е научен да върши добри постъпки или ако не получава признание за тях, върши лоши постъпки. Твърде често действаме въз основа на външни критерии: традиция, наложен или предполагаем дълг („Мисля, че трябва…“), боязън от погледа на другия (социален натиск), като другият може да бъде родител, съпруг, деца, обществена и професионална среда или чисто и просто онази част от самите нас, която зле познаваме. Това поражда фрустрация и стрес.

Други акценти в книгата: разграничаването на факта от неговото тълкуване; склонността ни към прибързани оценки въз основа на оскъдна информация за другия; навикът да прилагаме автоматизми на мисълта и да разпространяваме непроверени твърдения; умението да разрешаваме конфликтите, вместо да ги задълбочаваме…

Веднъж един водач бедуин ми каза: „Тъгата е вирус, който не вирее при нас. Ако някой е тъжен, ние веднага го изслушваме и го подкрепяме, за да може самият той час по-скоро с радост да започне на свой ред да се грижи за другите“.

Ако ние сами не си дадем умерена, справедлива оценка, рискуваме да прекараме живота си в отчаяно дирене на завишена оценка от другите. Крайно време е да спрем да живеем така, все едно се качваме по ескалатор, който се спуска надолу. Да не нараняваме, но да бъдем чистосърдечни. Да препрограмираме начина си на изразяване, така че да съхраним както самоуважението си, така и уважението към другия.

Тома д’Ансамбур е белгийски психотерапевт и специалист по човешки отношения. От 1994 г. преподава дисциплината „Ненасилствена комуникация” и изнася лекции в Европа, Квебек и Мароко. Съосновател е на асоциацията „Сърце” заедно с друг известен психоаналитик - Ги Корно. По неговите думи „Не бъдете любезни, бъдете искрени” ни убеждава, че близостта с другия е невъзможна, ако преди това човек не е постигнал близост със самия себе си.

Откъс

Нямам думи, с които да опиша моята самота, моята тъга и моя гняв. Нямам думи, с които да опиша нуждата от общуване, разбиране и признание. Затова критикувам, обиждам или удрям. Затова пуша, пия или се депресирам.

За мен това е фундаментален аспект на комуникацията: да придадеш смисъл на онова, което правиш, или на онова, което искаш. Представителите на предишните поколения, а несъмнено и на моето поколение, обикновено са чували „Това е така, защото така трябва“, „Престани непрекъснато да задаваш въпроси“, „По-късно ще разбереш“, „Има неща, които трябва да се правят, независимо дали на човек му се иска, или не“. Без да броим, разбира се, трагичното „Това е за твое добро“, което е сторило толкова поразии и на което психоаналитичката Алис Милър е посветила своята придобила известност книга. Благодарение на тази книга, озаглавена За твое добро, си изясних сложната механика, която поражда насилие още от детството, при това напълно несъзнателно и с най-добри намерения. За щастие, подобно поведение се среща все по-рядко. Младите поколения дирят смисъл и отказват да вършат неща, чийто смисъл не им е ясен. Налице е ново положение: милиони младежи искат от предишното поколение да им даде смисъл и отказват да се подчиняват и да следват слепешката изискванията, навиците, автоматизмите. В това аз виждам необикновена възможност човекът да поеме отговорност за онова, което прави, като осъзнае защо го прави. Разбира се, подобна промяна не може да бъде осъществена безпрепятствено и безболезнено… Ако сте родител или просто възрастен, съзнавате ли винаги смисъла на онова, което правите? Можете ли винаги да назовете и обясните стойността или нуждата, която ви ръководи във вашето поведение? Рано или късно всеки от нас е принуден да направи преоценка на живота си, на своите приоритети и да подири техния смисъл. Затрудненията днес на много родители, преподаватели и възпитатели до голяма степен се дължат на това, че младежите пряко или косвено ги приканват да преокачествят и да (пре)определят смисъла на постъпките и на живота си.

Следният епизод е пример за това. Бащата, бизнесмен, споделя с мен, че дванайсетгодишният му син го пита защо работи по десет часа на ден и защо никога не си е у дома.

– За да изкарвам прехраната си – отвръща бащата.

– Да, но защо? – упорства детето.

– За нашата сигурност и удобства – казва бащата.

– Ако става дума за моята сигурност и удобства, бих искал всеки ден в 16 ч. да идваш да ме вземеш от училище и заедно да ходим да спортуваме.

– …

Бащата преосмисля своите приоритети и след разговор със сина си двамата се уговарят веднъж седмично да спортуват заедно след училище. Виждате как животът ни приканва да се променяме и обновяваме.