Този път Денят на любовта не ми се получи. Не защото нещо в личния ми живот куца, а защото в последните дни навсякъде около мен се лее омраза. Омраза по телевизията, в интернет и социалните мрежи. Първо срещу едно сирийско семейство, дръзнало да живее в Елин Пелин. След това срещу местните „люти шопи“, определени като „фашизоиди“, „слабоумници“ и не-човеци. Не ме е срам от Елин Пелин. Жал ми е.

Случаят на семейство Джабер е съшит с бели конци. Всичко е ясно - те са получили хуманитарен статут от българската държава. Това означава, че не представляват опасност за обществото или националната сигурност. Определено не са терористи или екстремисти, даже обратното, след като са поставени под закрила. Те живеят в Елин Пелин от месеци и никой не отговори на въпроса дали са създавали някакви проблеми. Което ме навежда на мисълта, че не са.

Кметът Ивайло Симеонов (ВМРО) отказва да ги регистрира, макар да е длъжен по закон да го направи. Така той създава правен абсурд и играе ролята на пъдаря от поговорката, който не дава (лични документи).

Шопите не искали въпросните сирийци. За да се докаже това, трябваше да има „бунт“ на живо по националните телевизии. В Деня на любовта осъмнахме с познатите викове: „Да се махат“. „Не ги искаме“. „Вземете ги у вас“. „Ако ще остават, първо да се покръстят“... Тези думи дойдоха от няколко души с претенцията да представляват не само всички жители на Елин Пелин, но и да бъдат пример за България.

Пример, ама лош. Защо грозната сценка се случва сега? Едната теория е, че кметът Симеонов се опитва да прикрие своите съдебни неприятности, по-точно участие в търговско дружество. По-очевидната причина обаче е, че идват избори. Защото винаги, когато наближат избори, се претопля един и същ сценарий.

Наши срещу чужди. Християни срещу мюсюлмани. Българи срещу роми / сирийци / турци.

Т.нар. „етническа карта“ винаги действа, когато се извади от ръкава. Така се случи при размириците в Катуница, при гоненията на бежанци от Розово, при събарянето на незаконните ромски къщи в Гърмен и много други пъти, когато отделни случаи се представиха като обобщения, за да възбудят националистическите страсти.

Тогава по правило обществото се разделя на добри и лоши, двата лагера се обстрелват известно време, а накрая забравяме откъде е тръгнало всичко – толкова много етикети сме си залепили, че не можем да се разпознаем. Втикани в оста „фашисти – либерали“, нямаме много опции каква позиция да заемем. Или сме бели, или черни... Или сме Елин Пелин, или сме семейство Джабер.

И това е добре за политиците.

Добре е, когато избирателите не правят разлика между бежанци и нелегални имигранти. Добре е, когато сутрешната свада на 10-20 души срещу четирима (семейството и адвоката им) се представя като нещо, което важи за цялото общество. Добре е, когато партиите имат плашило, при това голямо, чуждоземно, друговерско плашило. А нас да ни е страх. Като „лютите шопи“ в Елин Пелин.

Погледнете предизборните програми на партиите – толкова са натруфени и фантастични, че единствено омразата може да им свърши работа. Трябва само да си спомним какво беше – ромите, турците, комунистите, Сорос, неправителствените организации, хомосексуалните, зелените... Сега героите са други, но механизмът е същият.

Тази сутрин един политик коментира за семейство Джабер: “След като им съчувствате, бихте ли желали да се развие следният сценарий – със силата на държава, обществото, натиск върху кмета... това семейство остава там, след два дни някой тегли кибрита и това семейство изгаря, тогава как ще се чувствате?“. Валери Симеонов представи зловещ сценарий, след което обвини журналистите, че преувеличават проблема.

Но всъщност „заслугата“ принадлежи изцяло на политиците.

На твърденията, че Ердоган ще отвори граница, за да ни прегазят милиони, ако не му сервилничим. На раздутата бройка на настанените бежанци и спекулациите с „етническа бомба“. На спестения аргумент, че тези хора, веднъж щом получат статут, напускат България. На партийните телевизии, които ги сравниха с главорези, орди от терористи и човекоядци. На недосегаемите каналджии, толерирането на самозвани „ловци на бежанци“ и още, и още.

Не казвам, че миграционен проблем няма и че не са необходими действия. Но не такива публични унижения като в Елин Пелин и Широка лъка. Явно някои хора все пак се хващат на тази въдица. За тях ми е жал. Омразата е грозно чувство, което няма да им помогне.

Автор: Виктория Димова