Колко жертви са нужни, за да прогледнем?

Явно всички имаме твърде кратка памет. Но зад блясъка на западната култура са скрити ръце, изцапани с кръв.

Расизъм, омраза, унижения, робство, насилие и смърт. Това не са просто думи – това са документирани събития, от които ни побиват тръпки.

Много ще заявят, че нищо от това не е изненадващо, нечувано и невиждано. И, че историята на целия съвременен свят е изтъкана с насилие.

Ще спестя коментарите си по този въпрос. Но ще ви попитам, според вас амбицията оправдава ли тези жестокости?

Предупреждение: снимковите материали съдържат обезпокоителни изображения.

Едва проходили деца са изтръгвани от семействата им,

Продавани като стока и обричани на нечовешки труд.

Снимката е от памукова плантация, където са работели роби, без ограничение на пол, възраст и здравословно състояние.

Много кадри са запечатали подигравателното отношение на робовладелците. Те са използвали подчинените си за всяка своя прищявка.

И въпреки демонстративното отвращение на богатите бели хора, не едно и две бели деца са отгледани и откърмени именно от робите.

Едно от най-разпространените наказания – побой с камшици или пръчки. Вследствие на тези наказания кожата на робите буквално е била смъквана от гърба им.

Много от тях са издъхвали от болка и кръвозагуба.

Давенето също е било честа практика. За много от тези изтезания дори не е имало причина. Забавление или по-скоро садизъм.

Самият факт, че са се правели снимки, което по онова време е било същински лукс, говори за гордост от страна на робовладелците. Гордост от мъченията, зверствата и убийствата.

Представете си кошмара от това да се родиш различен...

Нима някой от нас има избор в това отношение? Или някаква власт.

Публичното обесване е било обществено събитие. Присъствали са жени, мъже и деца.

Други чернокожи са изгаряни живи – отново пред очите на цялата общност.

*Възрастната жена от снимката разказва за робството:

„...Най-лошото нещо е, че си по-незначителен и от животно. Робът е просто вещ...“

Думите са излишни. А въпросите не спират да ни дърпат към истината.

Как може някой да изпита удоволствие от болката и смъртта? Как може някой да ги причинява съзнателно?

Как може това да е историята на цяла държава? И не коя да е, а тази, която дава тон на всички останали?

Няма да продължавам...

В момента всички жестокости са скрити зад лъскавата фасада на многословни „лидери“. Говорим за права, за равенство и единност. Но в същото време се строят стени против бежанци и емигранти, изпепеляват се цели градове и села. Разбира се, малко от това се съобщава публично. Но се случва.

Затваряме очи за миналото, затваряме ги за настоящето, явно и за бъдещето. Ако изобщо заслужаваме такова.

Автор: Наджин Расимова