В страната, чието политическо огледало се върти ту към „прогресивния“ Запад, ту към „закостенелия“ Изток според изгодата, в страната, чиито обществен климат е възторжен към технологиите и отчайващо ретрограден към хората, в страната, където темата за равноправието между половете приключва с простичкия лаф за „джендъра“ - за 11-та година ще се проведе „София прайд“ - или така наречения „гей парад“.

11 години си е истински рекорд при условие, че за пореден път хората „с нестандартна сексуална ориентация“, както упорито са описвани от медиите хиляди български граждани, не срещат елементарна политическа, гражданска и обществена подкрепа в ежедневието си.

Нещо повече – при всеки опит да отпразнуват желанието си за сексуално равноправие, срещу тях се въздига огромна стена от неразбиране, подкрепяна усърдно от закостенялата Православна църква и от битовите предразсъдъци на предмодерното общество.

Затова и „София Прайд“ за пореден път ще се състои основно от герои – и те далеч няма да са толкова многобройни, колкото биха могли да бъдат, ако повече хора имаха смелостта да заявяват идентичността си публично.

За поредна година българските цветни смели хора ще бъдат охранявани от „нормалните“ със стабилен полицейски кордон, докато нахъсвани политически екземпляри ще размахват пръст в ефир и ще обясняват как не става дума за гражданско движение, а за „уродливо явление“.

Уродливото обаче не е в това, че някой иска да „натрапи своето различие“ - уродлива е силната тревога на друг, че нещо отвън би могло да му бъде натрапено.

Ето пример – да кажем, че аз съм пацифист и не обичам оръжията. Съвсем логично не ходя на Парада за Деня на армията, за да гледам танковете, нали? И не коментирам колко ми пречат самолетите, които в продължение на два дни шумят над главите на хората около Гергьовден. Просто приемам, че някой има нужда да демонстрира нещо, дори то да не ми допада. И допускам вероятността, че тази демонстрация вероятно е важна, дори и аз да не я разбирам...

Ако онези, които за поредна година се възмущават срещу „гейовете“, разсъждаваха по този начин – проблем нямаше да има.

И изобщо ако повече хора имаха желанието да се замислят критично, вместо да приемат нещата за даденост, щяха да установят дори, че да демонстрираш сексуална мощ чрез тракане на оръжие е даже по-нелепо, отколкото да размахваш разноцветно знаме на фона на музика. Но някой нарича второто „уродство“, докато другото – онова, което наистина има разрушителна и деструктивна сила - е смятано за общоприето, нормално и дори естетично.
Обективно погледнато, поредният „София Прайд“ в столицата не е никак срамно събитие, както се опитват да внушат хора с комплекси, а обратното – това е нещо, с което обществото трябва да се гордее, защото демонстрацията на различие доказва, че България върви по пътя на демокрацията, толерантността и приемането. Тоест – развива се цивилизационно. Подкрепата на Прайда от страна на 24 посолства на по-развити граждански държави доказва това, а страхът на българските политици да застанат зад движението за равнопоставеност – го отхвърля.

Замислете се – има ли в историята на развитите държави партия с претенции да е лява, чиито лидер да казва: „Уважавам ви, но не натрапвайте различията си“, както направи лидерът на БСП Корнелия Нинова в отговор на поканата от страна на организаторите на „София Прайд“ да се включи в шествието? Нейният отговор всъщност съдържа всичко, срещу което се борят тези толкова „опасни“ гейове.

Именно защото е „уважавана“, но ако може „да не се вижда“, българската ЛГБТИ-общност за пореден път се опитва да надскочи в пъти историческите и геополитически дадености на Балканите чрез организирането на „София Прайд“.

Защото по българските земи, точно както и в Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, Косово, Албания, Черна гора - „различието“ от векове не означава друго, освен покана за конфликт.

Страхът от „другостта“ е толкова силно заложен в традициите на нашите разединени, кланови и патриархални общества, че всичко, което би могло да обединява и да съжителства заедно и мирно, представлява предизвикателство – независимо дали става дума за религии, политически възгледи или сексуални различия.

И въпреки че на българите не е чужд митът за снопа пръчки на хан Кубрат, които по отделно се чупят, но заедно са неделими, и въпреки че на сградата на българския Парламент пише „Обединението прави силата“ - обществото постоянно се хлъзга по повърхността на разделението, без да осъзнава, че всяка група и всеки индивид трябва да има еднакви права с останалите и това не подлежи на съмнение.

Имат ли ЛГБТИ хората еднакви права с останалите в България? Не слушайте политиците - разбира се, че нямат!

И не говорим само за правото на осиновяване на деца или за сключване на брак. Говорим за постоянното потискащо отношение, за това, че индивидуалността на някои хора представлява заплаха всеки път, когато се изяви. Говорим за това, че докато някои хора могат да ходят необеозпокоявано по улиците, то други могат да бъдат убити, защото са се разхождали в парка – като небезизвестният случай на Михаил Стоянов, който беше пребит до смърт през 2008 година, защото „приличал на гей“. Говорим и за това, че 73% от ЛГБТИ хората са получавали заплахи през 2017-а година, а 15% са били физически нападнати заради своята ориентация (https://glasfoundation.bg/wp-content/uploads/2018/doklad-antilgbt.pdf)

Така че, народе, не се тревожи – докато статистиките са такива, а Прайдът е „уродство“, гейовете няма да превземат татковината. По-лошото е обаче, че трудно ще я измъкнат от блатото на омраза и разединение, в което умишлено е набутана.