Познавам случая „Александър Николов“ отблизо. За мое щастие не съм имала близки отношения с неговия виртуален профил, нито съм водила диалози по телефона срещу неговия писклив глас. За разлика от свои колеги журналисти, които в момента се чувстват изключително зле, защото са допуснали толкова близо до себе си един мошеник - аз не съм от „опарените“, нито от тези в близкия му фейсбук кръг. Но пък усещам своето съучастие, защото съм имала „работни отношения“ и то ежедневни с него - чрез текстовете му.

Всъщност той пишеше текстове за медия, за която работех, и в този смисъл ми се водеше „колега“.

Но „колега“, който никой никога не беше виждал на живо и който по неизвестни за нас причини поддържаше фалшив профил. Разбира се, усещахме, че профилът е фалшив, защото за да пишеш така, както почти ежедневно пишеше „Александър Николов“, трябва да висиш часове в интернет и да се намираш в България.

И въпреки, че знаехме, че „Сашо“, както го наричахме - не е „Сашо“, ние станахме съучастници в неговите схеми.

Много пъти ми се е случвало да редактирам текстове, подписани от „Александър Николов“. Това бяха аргументирани и смислени материали, доста често повърхностни и без достатъчна информация, но като цяло ставаха за коментар, особено когато трябваше да се реагира бързо. А „Сашо“ реагираше в рамките на час-два. Нещо повече – той демонстрираше завидна обща култура и чувство за хумор, които доста често липсват в гилдията.

„Александър Николов“ можеше да пише по много теми, но негов основен акцент беше Франция. Няма да забравя как „Сашо“ отразяваше онлайн френските избори през май тази година... Той (ако е бил той) работеше цял ден, беше постоянно на линия и превеждаше от френски медии и всички наистина повярвахме, че се намира във Франция, както беше обяснил. Затова с чисто сърце ще кажа, че „Сашо“ действаше компетентно журналистически...

Защото „Александър Николов“ е журналист. А ако е Спас от Кочериново, бих искала лично да му кажа, че той става за тази професия.

Но явно няма желание да се занимава с нея. И тук започва патологията при него.

Въпреки че бяха повърхностни и необмислени, неговите текстове наподобяваха рутинни текстове на колеги, но с тази разлика, че авторът им не искаше възнаграждение в замяна.

Това беше изключително смущаващо, точно колкото ни смущаваше и „личността“ на „Александър“. Дори беше обидно за журналистите, които висяхме часове наред „на клона“ - защото представете си как се чувствате, когато идва някой, който „го няма“ и списва журналистически текст, за който ние взимаме заплата, но той го прави за без пари.

Някои колеги не искаха той да „работи“ за нас, но техният глас не беше чут.

При медийна настройка „когато ти дават – вземай“ и при преобладаващо материално, а не морално отношение към действителността, сайтовете, че и телевизиите, а и радиата, за които пишеше и коментираше „Сашо“, се възползваха напълно и в продължение на години от неговите безплатни текстове, коментари, анализи.

Подчинени на идеята да направят или създадат пари, медиите у нас нямат скрупули да злоупотребяват с труда на журналистите. Дали ще са безплатни стажове на студенти, които биват изгърчени „докато се научат“, а и след това, дали ще е скътаване за плащането на някой текст, дали ще е ползването на готови текстове или ще е някой като „Александър Николов“... Мелницата е голяма, хора няма, а особено много липсват хора, които да напишат точно онова, от което главния редактор има нужда.

На този фон Сашо се вписваше. Перфектно и безплатно.

Развилата се нататък история, в която се оказа, че „Сашо“ е злоупотребил с голяма част от информацията, която има, както и с личните данни на хора, излъгани от добрия му имидж на журналист, показва само, че „безплатен обяд“ няма.

И подчертава моралната отговорност, която имат медиите. Ако само някой разполагаше с банкова сметка, на която да се плащат неговите хонорари... Тогава „Сашо“ щеше да е журналист, а не Спас от Кочериново. Той така или иначе си беше заработил много пъти заплатата.

За мен остава открита загадката защо „Сашо“ работеше толкова много за без пари.

Ако беше единствено и само мошеник, можеше да си спести голяма част от „журналистическия“ труд. Но пък тогава вероятно нямаше да има достъп до обществени личности...

Има нещо крайно любопитно в случая „Александър Николов“ и аз нямам търпение да го разбера.

Междувременно ми се иска много колеги журналисти да осъзнаят, че само платеният труд наистина си струва. И особено днес, когато можеш да свършиш огромна работа, без да ти се налага дори да излезеш от вкъщи, примерът на „Александър Николов“ трябва да е като „обица на ухото“ за всички собственици на медии. Защото те носят най-голямата отговорност за утвърждаването на един мошеник или за неговото героизиране.

Това се потвърждава и от голямата медийна истерия, която през последните дни заобикаля случая „Александър Николов“.

Добре е читателите да имат едно наум, че раздухването на случая от големите медии, както и бавенето на разследването с измамите на „Александър Николов“ е възможно и да е умишлено. Възможно е то да се използва за дискредитиране на журналистическата гилдия на фона на развихрилия се „Викторгейт“... А дори да не е така, ние сме длъжни да се съмняваме.

Каквато и да е „играта“ със залавянето на „Сашо“, аз се чувствам длъжна да разкажа каква е медийната вина в случая. И тя няма нищо общо с това, че на журналистите като цяло им писна да бъдат тъпкани политически и икономически, вместо да служат на обществения интерес, каквото е истинското призвание на професията.

Текст: Марина Стоименова