„Човекът е божествена отломка. И чак когато човек стане невинен, животът му ще се удължи и той ще се пренесе в безсмъртието така неусетно, все едно се събужда от сън”. (из „Природа“ на Ралф Уолдо Емерсън)

Когато излиза „Живот след живот“, питат Кейт Аткинсън какво е искала да каже с тази книга и тя отговаря честно: „Не съм посветила цели две години на написването на романа, за да мога после да го резюмирам в две-три изречения.” Ако й зададете същия въпрос за „Божествени отломки”, който е населен със същите персонажи и в известен смисъл разказва същата история, но от различна гледна точка, тя навярно ще признае: „Става дума за това как сме принудени да си представяме неща, за които няма как да знаем истината. За Грехопадението на Човека и отпадането му от благодатта.”

А Войната е, безспорно, най-голямото отпадане на човека от благодатта. Чувството за морален дълг към родината не изключва етичните терзания и пилотът Теди, героят на „Божествени отломки”, ще го усети на собствения си гръб. „Стратегическите бомбардировки” над Германия и маршът срещу диващината към края на Втората световна война се израждат в безсмислени нападения срещу онези старци, млади хора и жени, които цивилизацията е следвало да закриля. „В крайна сметка войната е поначало диващина. По отношение на всички – и на невинните, и на виновните.”

Днешният човек „отпада от благодатта” всеки път, когато наранява себеподобен без причина, независимо от каузата, в името на която го прави. Нещо повече, не бива да забравяме нито за миг, че влачим вина и за действията, и за бездействието си… Както предупреждава Кейт, „Да можеш да гледаш към миналото, е прекрасно, за жалост, такава способност не ни се удава в разгара на битката.”

Покъртителен е моментът, когато Теди, вече в цивилния живот, трябва да вземе решение дали да евтаназира свой близък. Тогава той се сблъсква с обратната страна на онази прочута фраза: „Спасиш ли един човешки живот, спасяваш целия свят”. И с пъкъла на угризенията: „Оказа се, че е отвратителен страхливец. От горе, от небето, беше сипал смърт върху хиляди хора – и жени, и деца, – които с нищо не се различаваха от собствената му жена, от дъщеря му, майка му или сестра му. Но онези хора ги беше убивал от седем хиляди метра височина; а сега ставаше дума за конкретен човек, който го молеше да прекрати живота му!”

Но войната е само един от аспектите на тази книга. Животът и на Урсула, и на Теди се оказва наситен както от личния и семейния, така и от колективния опит. Ако сте чели „Живот след живот”, където сестрата на Теди се ражда и умира много пъти, ще се съгласите, че „Божествени отломки“ може да се приеме като поредното, неписано, житие на Урсула. Само че тук в центъра на повествованието е турбулентната съдба на нейния брат, обрисувана от авторката нехронологично, което придава особена плътност и заряд на текста. Защото вътре в ума хронология няма.

Откъс

Укори се, че не беше запланувал (съществен пропуск) да посети люлката на цивилизацията. Впоследствие щеше да се самозаклейми и за невключването в плановете си и на чудесата на Венеция, Флоренция и Рим, но във въпросния момент нямаше нищо против да избегне останалата част от Европа. Не изпитваше желание да стане свидетел на обзелите я през 1936 година политически катаклизми. След години щеше да се пита дали не беше сбъркал, че не се изправи лице в лице със зараждащото се зло. „Понякога и един-единствен добър човек може да е достатъчен“, беше му подметнала Урсула по време на войната. Но нито на него, нито на нея й идеше наум конкретен исторически пример. „Освен може би Буда – предположи Урсула. – Не съм особено убедена в съществуването на Христос.“ „Затова пък изобилстват случаите, в които един-единствен лош човек се е оказал достатъчен“, отбеляза мрачно Теди.

Имаше усещането, че всъщност е изживял няколко живота. Или, по-точно казано – че всичко е било онази безкрайна нощ, за която според Блейк някои се раждат.
А и самото време беше придобило ново качество. Доскоро му приличаше на огромна – привидно безкрайна – разстлана отпреде му карта, по която трябваше да избере накъде да върви. Сега обаче картата се развиваше пред него, колкото да му покаже следващата крачка, и всеки момент можеше да изчезне.
– Точно така се чувствах и аз по време на най-жестоките бомбардировки над Лондон – потвърдила беше и Урсула, напъвайки се да разшифрова усуканата му метафора по време на първия му отпуск – на всеки шест седмици им се полагаше шестдневен отпуск, който той избра да прекара в Лондон, а не в „Лисичи ъгъл“. На Силви дори не спомена, че са го пуснали.
– А до войната дните си приличаха напълно един с друг, нали? – разправяше Урсула. – От къщи на работа и обратно. Еднообразието притъпява сетивата. До момента, в който човек не осъзнае, че се намира върху водещия ръб на своя живот и че няма никаква представа дали му предстои да падне, или да полети. – На Теди му направи впечатление, че нито един от двата варианта май не предвиждаше меко кацане.
– Вероятно си права – съгласи се, макар да нямаше представа какво се опитва да му каже тя, нито пък се вълнуваше от темата. Той своя живот го изживяваше лице в лице със смъртта. Проста сама по себе си редукция, незавоалирана с никакви метафори.

Автор: Юлия Петкова