Имаше един филм на тазгодишните Оскари, който заслужаваше златната статуетка много повече от всички останали. И той не е „Формата на водата“. И аз като много други, смятам, че „Три билборда извън града“ беше лентата, която безапелационно заслужаваше голямата награда. А защо днес, седмици след като престижните награди бяха раздадени, отново се сещам за изключителния филм на Мартин Макдона? Ето защо.

Тази картинка ми попадна случайно. Тя обаче завъртя отново култовите и незабравими образи от филма в съзнанието ми и ме накара да се замисля всъщност колко отчаяна нужда има Пирин, а и още много неща от българската действителност, от своите три билборда.

Тази картинка (поздравления за идеята!) ме подтикна и да си пожелая няколко неща.

Да имаме поне половината от смелостта, дързостта и куража на главната героиня Милдред (Франсис Макдормънд грабна Оскара за главна женска роля), за да променим нещата, които уж не подлежат на промяна.

Да имаме достойнството на героя на прекрасния Уди Харелсън, за да посрещаме ударите с високо вдигната глава, а не с поглед, заровен в земята.

Да имаме силата на Диксън (изигран от брилянтния Сам Рокуел), за да променяме себе си.

И да можем да се усмихваме, дори когато реалността е сурова и буквално ни е взела всичко.

Много ли е? Не и според Мартин Макдона.

Възможно ли е? Защо да не е.

За да не отиде Пирин на кино...