Първия си аборт направих на 19 години. Дали бях глупачка? Да. При това и адски наивна глупачка. Сигурно няма да ми повярвате, ако ви кажа, че всеки път, когато се сещах, че отдавна не са ми идвали „гостите от Червен бряг“, си мислех за какво ли не, но не и за бременност. Аз бях сигурна, че бременността не е нещо, което ще се случи точно на мен. Около две години преди това гинеколожката при редовен преглед ми съобщи, че преди да планирам зачатие, трябва да се лекувам, защото иначе нямам шанс. Имала съм била срастване в тръбите, нещо такова. На 17 години това не буди интерес – в главата ти остава само, че може да не ползваш предпазни средства при секс. И ето го резултата.

След два месеца и половина закъснение на цикъла все пак отидох на ехографски преглед. Дори не си направих тест за бременност преди това, толкова наивна бях. Представете си реакцията на гинеколожката, когато видя в матката ми правилно развиващ се ембрион, докато аз й разправях за хипотетичното си безплодие. „Пратете много поздрави на вашите „специалисти“, бременна сте в 11-та седмица“, каза тя. Тази фраза ми прозвуча като смъртна присъда.

Да раждам? Не, дори не се замислих за това. Сега вече знам, че на близо три месеца плодът е напълно оформен. Тогава не се замислих за това. За мен ембрионът беше несравним с целия ми живот занапред.

В началото на новия век абортът беше вече рутинна и отработена процедура. Само че малко скъпа за една млада студентка. Намерих обява във вестник, взех една приятелка със себе си за морална подкрепа. Разходите за аборта си ги разделихме 50 на 50 с приятеля ми, който също не гореше от желание да стане родител. Месец по-късно този младеж изчезна завинаги от живота ми.

Изследвания, упойка, сън. В толкова напреднала бременност абортът не мина толкова леко, колкото си представях. Месец и половина кървях, излизаха разни съсиреци, налагаше се да ми бият инжекции. Секс ли? Беше ми гадно дори да си помисля за секс.

Да не си помислите обаче, че съм си взела поука.

„Ама ти си като зайците“, каза същата моя приятелка, купувайки ми тест за бременност две години по-късно. „Да сте пробвали някога контрацептиви?“.

Пробвахме, но нещо пак се беше объркало. Двете черти на теста показваха ясно, че съм бременна – само че този път едва в четвърта седмица. Затова вторият аборт мина без сериозни последици за здравето. Дори връзката с приятеля ми не пострада – това беше като тест за джентълменство. Разделихме се по-късно, но това вече е друга история.

Третия път, година по-късно, аз знаех, че съм бременна, още преди да си направя теста. Какво нещо е опитът, а? И за пръв път у мен се обади нещо като майчински инстинкт – дали да не запазя детето? Още повече, че бащата не беше някой случаен тип, а бъдещият ми съпруг. Но отново събрах повече аргументи „против“, отколкото „за“. Пак си направих изследвания, преглед. Но на въпроса на лекаря коя по ред ми е тази бременност излъгах и казах „втора“. Просто ме обзе ужасен срам.

До съзнателно зачатие стигнах пет години по-късно. До 12-тата седмица всичко беше наред – или поне така ми се струваше. А на следващия ден, на редовния ехографски преглед разбрах, че бебето ми вече от три седмици е мъртво.

Пак изследвания, упойка, сън. Кошмарен сън. Това, през което бях минала спокойно три пъти, на четвъртия път ми се струваше непоносимо. През всичките години почти не си бях спомняла за предишните аборти, но в онзи момент те се струпаха върху мен като тежко бреме. Не, не вярвах, че Бог ме наказва. Но бях склонна да повярвам, че трикратната намеса в моя организъм може да е повлияла на способността ми да износя дете. И да – на 27 години това звучи като смъртна присъда.

„Имали ли сте прекъснати бременности преди?“, осуети мислите ми дежурната гинеколожка. „Една“, казах аз. Да, пак излъгах. Не можех да кажа истината дори на човек с бяла престилка. Дори и половин час преди операцията.

Изписаха ме от болницата седмица по-късно. Не знам как преживяват подобни неща другите хора, но ние с мъжа ми негласно се бяхме споразумели да не говорим за това. Аз му бях благодарна, че той, знаейки истината, не ме вини за нищо. Но ме обземаше ужасен страх, когато си мислех, че и следващият опит може да е неуспешен. Още повече, че лекарите не бяха открили никакви обективни причини за проблема.

„Случва се. Пробвайте пак“, ме посъветва гинеколожката при изписването.

Де да знаеше колко пъти бях пробвала вече.

Получи се след половин година. За да износя дъщеричката си, четири месеца от деветте прекарах в болница. И за мен е огромно щастие, че успях и че имам детенце. Замисляме се за второ, но сме наясно, че едва ли ще стане. Вече съм почти на 37. И до ден днешен не казвам на лекарите колко аборта съм правила всъщност. Никой, дори и майка ми не знае, че можеше да имам вече пет деца…“