Автор
Woman.bg

Недялко Йорданов възпя Гришо, а аз възпявам Недялко!

Така, здравейте, отдавна не съм ви споделяла мислите си. Причината е елементарна - никаква висока попкултурна събитийност не ме развълнува напоследък (освен участието на интелектуалката и музикална икона Луна във VIP Brother, но за това - скоро).

След патриотичния спортно-героичен взрив около Григор Димитров едно всеобщо вълнение и дори бих казала екзалтация обзе населението. (Ако сте били на Марс, казвам ви: Гришо завърши годината като №3 в световната ранглиста, а това е наистина изключително постижение, не се шегувам.) В масовия ентусиазъм се включиха политици, общественици, ТВ-водещи и... поети. Калин Терзийски се възмути в свой текст как може един тенисист да получава впечатляваща сума за постиженията си, а самият г-н Терзийски да получава за свой текст за английско издание едва 25 паунда. Но стига за него, нека обърнем внимание на негов колега-ветеран, а именно - достопочтения Недялко Йорданов. Той пък е решил да възвеличае в стихотворение Григор и аз не само се възхитих на това, а и реших, че ще се постарая да анализирам неговото дело със заглавие "МОМЧЕТО, КОЕТО..."

МОМЧЕТО, КОЕТО...

Момчето, което ни грабна сърцето...

Как рухна на корта... Момчето което...

Само на мен ли началото на величествения миниопус ми напомня на "Момчето, което говори с морето..." на самия г-н Йорданов? Това надали е обикновен автоцитат, а по-скоро един опит са самовъзкресение на творчество от минали години и кодът е ясен: "Купете си и старите ми книги!".

Ах, как ни докара в жестокия мач

до ужас... до радост... до гордост... до плач...

Интерес представлява специфичната емоционално-понятийна градация. Това напомня за старата теза, че всяка нова истина има няколко степени на реакция: "изненада - съпротивление - приемане" - реакциите на зрителите започват с негативния "ужас", но преминават в позитивния полюс "радост - гордост - плач".

Момчето, което през сълзи ни гледа...

Което изстрада свойта победа.

Не само за себе си... За Татко и Мама...

Не само за свойта одумвана Дама...

Иска ми се да попитам, но не мога: не смята ли г-н Йорданов, че принципно проявата на алтруизъм всъщност е висша форма на егоизъм? И не говоря за Григор, разбира се - всеки знае, че поетите много често се проектират в образите на героите, за които пишат.

Не само за тези, които в чужбина...

все още милеят за свойта родина.

Макар и далече... Прокудени... Пак

развяват щастливи родния флаг.

Ясно, да - гастарбайтери, гурбетчии и като цяло хора, които може би поетът просто иска да присъедини към своята публика. Ето така се печели аудитория, а не чрез някакви тенис-мачове!

Не само за тях... В съдбоносния час...

За всичките нас... За всичките нас.

Макар и отчаяни... Тъжни... И бедни...

Макар във Европа до днеска последни...

Момчето, което ни вля малко сила...

Българийо свята... Българийо мила.

Добре, не мога да не се запитам - къде беше Недялко Йорданов по време на Световното по футбол САЩ '94?! Можеше да има нещо за левия крак на Стоичков, нещо за главата на Лечков, за плонжовете на Михайлов... Ех, можеше цяла епопея да се напише, но нека продължим нататък.

Момчето, което любов заслужава

Момчето, което ще пада... ще става...

Но здраво да стъпва на двата си крака,

защото кой знае какво ли го чака...

Тук поетът вероятно влиза в една оракулска роля, като предупреждава Гришо за потенциални контузии. Това вече е поезия от нов порядък: не само по Платонски да ни показва сенки на стената в пещерата и да ни оставя сами да гадаем значението им, а по Сократски да търси смисъла и когнитивното зад илюзорната метафорика на словото.

Защото такива сме... Зли, безпощадни

към тоз, който утре посмее да падне...

И затова тези думички пиша:

Дори и тогава, усмихвай се, Гриша.

Поантата с усмивката ми направи огромно впечатление. Има една постхристиянска алюзия ("Не се противопоставяй на онзи, който е зъл, но като те удари някой по дясната буза, обърни към него и другата." (Матей 5:39) и "Но като постоянствуваха да Го питат, Той се изправи и рече им: Който от вас е безгрешен нека пръв хвърли камък на нея." (Йоан 8:7)).

И за финал: това стихотворение трябва не просто да бъде максимално скоро включено в учебниците по литература, а и да бъде изсечено в камък в близост до някои родни забележителности. Също препоръчвам да бъде преведено на официалните европейски езици и да бъде превърнато в музикални шлагери. Това освен че ще ни прослави, неминуемо ще донесе и финансови дивиденти на автора, което в никакъв случай няма да е лошо, нали така?

автор: Ана Островска

Четете още: Криско - моят любим писател