Автор
Woman.bg

Когато градската принцеса отиде на палатка

„Ходиш ли на палатка?“ Този въпрос ме преследваше години наред. Беше ми задаван от най-различни хора с някакво натрапчиво постоянство и всеки път отговарях с „не“. Чак по едно време започна да ми става неудобно.

Аз всъщност... съм „кифла“. Когато съм „на почивка“, предпочитам да отседна в хотел или най-малкото на квартира. Дайте ми на мен меко легло, топъл душ, чиста хавлия и чехли. Обожавам да ходя нa Спа и да се топна в басейн с контролирана температура. Мразя да ми влизат насекоми в косата, притеснявам се да ходя по нужда сред тревите, на плажа се пека винаги на шезлонг и под чадър. Обичам да съм изкъпана, с парфюм и маникюр, а не под ноктите ми да има кал! Не, благодаря!

Tази година обаче ме подлъгаха.


След много молби се вързах на акъла на една позната да пребиваваме за два дни на палатка. Било в подножието на планината, на чист въздух, щели сме да се разхождаме, било много приятно.

Понеже ми казаха „диво къмпингуване“, реших да се подготвя. Взех си леопардовата рокля – като е диво, да е диво. Взех една тънка блузка с щампа на лъвове, шапка с широка периферия – на планината слънцето много напичало. Специално за „дивото къмпингуване“ си купих едни ниски обувки с равна подметка – много красиви, с естествена плетка – щели сме да се разхождаме по баирите.

Снабдих се с нова палатка, спален чувал и шалте – така ми казаха. Нямах идея как се ползват тези неща, но щели да ми помогнат – къмпингарите били много добри хора, помагали, без да искат нищо в замяна.

Взех си епилатора за всеки случай и лаптопа – ако се наложи да проверя нещо в нета или ако поискам да гледам филм вечерта – казаха ми, че в планината като се стъмни няма какво да се прави. Дълго се чудех коя четка за зъби да си взема – обикновената или електрическата и в крайна сметка избрах втората – аз нея си предпочитам.

Багажът ми стана доста обемен, затова реших да махна един дебел полар, който си бях взела – и без това ми седи като чувал. Предпочетох да оставя втория чифт обувки – сандалите с висок ток – ще седят страхотно на крака, ако ги снимам в тревите на някоя поляна. Чудех се дълго за чорапи, но пък после реших, че това с чорапите не е никак секси, а и все пак е лято...

Предупредиха ме, че става студено в планината, затова реших да се опитам да побера коженото яке в раницата. Нямаше място, затова в крайна сметка не го взех, но пък си сложих едно по-леко сако.

И така – качихме се по колите и стигнахме до мястото на „бивака“. Там щяхме да разпънем „катуна“, а после на разходка из планината.

Първата изненада дойде, когато се оказа, че не съм взела никаква храна.

Липсата й се установи, още като стигнахме. Всички извадиха домати, краставици, сандвичи и какво ли още не. Никой не ме информира, че хижата съвсем не е толкова наблизо и няма откъде да се купи нищо за ядене! Това ме ядоса доста и дълго не проговорих на никого. Някой ми даде сандвич, но аз такива сандвичи с обикновен хляб не ям.

След това разпънахме палатките. Аз вложих доста енергия, за да разбера как се разпъва, но се оказа доста сложно – някакви летви се опъват една върху друга, вързват се връзки... Добре че тези хора ми помогнаха.

След това тръгнахме на разходка. Сложих равните обувки и тръгнах и аз. Но за беда склоновете станаха много стръмни и обувките започнаха да се хлъзгат. Знаех си аз, че с токовете ще ми е по-удобно – те се забиват в пръстта все пак, но как сега да се върна обратно до лагера?!?

Както и да е, по живо по здраво, стигнахме до някаква ливада нависоко, от която се откриваше приказна гледка към долината. Седнах на един камък и започнах да си правя селфита. Бях си взела малка чантичка, в която държах най-важното: телефона за снимки, малко пари и... ключа от палатката. Това последното е шега: палатките не се заключват – оставят се отворени, защото всички вярват, че в планината лоши хора не ходят.

Внезапно небето се смрачи и както досега беше слънчево, изведнъж заплиска силен дъжд. Моята леопардова рокля за секунди се намокри, залепна за тялото ми и ми стана много студено. Другите си носеха едни тънки якенца, а някои и дъждобрани, но аз не бях подготвена за такава внезапна промяна.

С триста мъки слязохме в бивака. Гримът ми течеше по цялото лице, косата ми беше вир-вода и цялата треперех. Разбира се, когато си на „диво къмпингуване“, не се оплакваш, въпреки че няма никаква вода и топлият душ е химера. Иначе аз бях взела сапун, шампоан, балсам и дори ексфолиант за тяло.

Нещата започнаха да стават катастрофални.

Дъждът валеше, а ние седяхме в палатките. Завита със спалния чувал, умирах от студ и глад, затова ми се наложи да изям сандвича, който не исках по-рано. Някой ми донесе вода, друг ми разтвори мултивитамин в канче, за да не съм настинела. После се събрахме всички в една от палатките и пихме ракия, докато дъждът барабанеше по платнищата.

Къмпингарите се оказаха много приятни хора. Бяха много загрижени за мен и ме гледаха с искрено съчувствие, когато им обясних какво нося в багажа си.

А после настъпи нощта. Спах непробудно под дъжда, като изобщо не се сетих да гледам филм на лаптопа. На сутринта се събудих много рано – слънцето напичаше силно и в палатката стана сто градуса.

В бивака варяха кафе и ми дадоха чаша. Аз винаги го пия със захар, но този път нямах избор.

Опитах се да се приведа във вид, но когато започнах да се гримирам останалите много се смяха. Посъветваха ме по-скоро да сложа слънцезащита, отколкото да се опитвам да се направя на красива.

Така разбрах и следващия урок: в планината няма значение как изглеждаш, защото има много по-важни неща: например дали ще успееш да се върнеш жив и здрав у дома.

За тези два дни направих много неща за първи път: за първи път спах в чувал на открито, за първи път ходих по нужда сред тревите, за първи път носих вода от една чешмичка, за първи път бродих боса по поляните (обувките ми убиха), за първи път се подвизавах без грим и прическа пред хора.

За първи път останах без телефон – защото докато слизах от едни камънаци, iPhone-ът ми падна от чантичката и стъклото му се натроши.


Разбира се, тези два дни бяха ужасни, но научих нещо много важно и то е, че хората са много по-склонни да си помагат, когато имат малко, отколкото когато имат много. Че е добре да се ограничаваме, защото дори пакетчетата захар стават изключително ценни, когато ги няма. Че не можем да подчиним природата, затова трябва да се съобразяваме с нея.

Разбира се, следващия път няма да ме излъжат да отида отново на палатка. Но пък вече знам защо харесвам онези, които избират палатките вместо хотела.

Автор: Градската принцеса