Ужасната трагедия в столичния квартал „Люлин“ е резултат на нищо друго, освен на безпомощността. Личната, обществената, институционалната безпомощност, замазана под стени от страх и заглушена с години мълчание – това е причината един старец да бъде убит, защото разказал по телевизията, че трите му внучки са държани с години под ключ от собствените им родители.

Очевидно трябваше тялото на 87-годишния Стефан Янев да бъде намерено в мизерна ниша на площадката срещу собствения му дом, който делял с дъщеря си, мъжа й и внучките си, за да може всички да се разприказват и да изведнъж да се сетят, че...

Да, това била къща на ужасите.

Че, да, децата не ходели на училище, не излизали и не общували с никого. Че, да, отвътре често се чували викове и крясъци. Че, да, нямало ток и топла вода, а жилището от две стаи било мизерно и затрупано с отпадъци. Че, да, пенсионерът и дъщеря му подавали жалби един срещу друг в полицията за неплатени сметки и психически тормоз.

Че, да, общинските служби отишли, почукали на вратата на апартамента, но никой не им отворил. И си тръгнали. Че, да, полицаи също посетили адреса, но не констатирали викове за помощ. Постояли, нямали нито сигнал, нито сериозно основание да подозират, че зад вратата се извършва престъпление – и вместо да я разбият, те си тръгнали.

За вас това да може да е „нарисуван“ криминален случай, тиктакаща бомба и въпрос на време нещо фатално да се случи, но всъщност... службите са си свършили работата. Случаят е приключен, а за зрителите остава единствено да се възмущават, че в България, в София, в 21 век има счупени семейства, които се самоизяждат и саморазправат в продължение на десетилетия. Има родители, които държат децата си заключени, защото не вярвали в българското образование, защото вероятно са членове на секти, но най-вече защото близките и околните са безпомощни да им се противопоставят – и те много добре знаят това.

Подобна деградация би трябвало да е немислима в епохата на информацията, образованието и отворения свят. Но е факт.

Това е грозната истина.

И тя пролича в репортажа на предаването „Съдебен спор“, излъчено по Нова телевизия на 18 февруари. Докато репортерът се опитваше да разбере нормално ли е три момичета да не общуват с никого, майката се държеше истерично, крещеше продължително и нападаше словесно всеки, който дръзнеше да застане пред камерата. Тя обяви баща си за насилник и нарочи за крадла съседка, която коментира, че не e виждала момичетата дори на площадката за игра пред блока.

Пенсионерът Стефан Янев изчезва на 12 февруари – малко след като се среща с телевизионния екип. След като продуцентите на предаването правят опит да се свържат с него, старецът е обявен за издирване. МВР съобщи вчера за намереното му тяло, а днес – че мотивът не е само телевизионното участие.

Знаем какво следва: ще преглътнем поредната доза ужаси, някой чиновник ще напише някоя стратегия с мерки за домашното насилие и отпадането от училище, медиите ще разнищят събитията, делото ще влезе в съда, а децата – на 13, 14 и 18 години ще бъдат настанени в специализирано заведение. С това ще се приключи.

Но чувството за безпомощност ще продължи да тържествува и никой няма да бъде сигурен дали съседът му не е убиец. Ще страним още повече от онези смачкани и странни физиономии, които познаваме отдалеч. Затова ще заключваме апартаментите си още по-старателно, радвайки се, че трагедията не се е случила на нас.

Ако всеки по веригата си беше свършил работата.

Няма защо да се чудим как може институциите да не се интересуват от жестокостите в домовете на българите. Тези институции са съставени от хора от същото безразлично тесто. Затова е абсолютно безполезно пак да се говори кой какво не е направил.

Този разговор този път трябва да започне от самите нас. Защо живеем толкова отчуждено един от друг? Уж се смятаме за нормални хора, а до такава степен не се интересуваме кой живее в съседния апартамент, в къщата отсреща, на съседната улица. Докато, разбира се, не дойдат полицаи, журналисти или патолози.

Какъв е резултатът? Една страна, която заема четвърта позиция в Европейския съюз по брой умишлени убийства на глава от населението. Убийства основно от битов характер, от домашно насилие и роднински произвол. Колко от тях можеха да бъдат предотвратени? И какво би станало, ако бяхме по-загрижени за околните? Ако си задавахме повече въпроси, подавахме сигнали, ако просто ни пукаше повече?

Автор: Виктория Димова

Четете още: Вижте плеймейтката Нора преди пластичните операции