Салма Хайек направи шокиращи признания на страниците на "The New York Times" - красавицата разкри, че тя самата е сред жертвите на продуцента Харви Уайнстийн. В продължение на години кино менторът е подлагал на тормоз десетки актриси, сред които са Анджелина Джоли и Гуинет Полтроу.

В свое есе Салма също признава, че е станала жертва на посегателство от страна на продуцента по време на снимките на филма "Фрида" от 2002 г.

След като сключила сделка с Уайнстийн за правата на филма, който я изстреля на върха и й донесе „Оскар”, Салма буквално попаднала в ада. Тя разказа в подробности защо толкова много актриси са мълчали толкова дълго време? Хайек описва всички перипетии, през които е преминала, за да сбъдне една своя мечта. По ирония на съдбата в стремежа си да разкаже историята на една смела мексиканка, тя попада в капана на истински хищник, който се опитва да срине самочувствието й. И ... до известна степен успява. Вероятно нито една от нас не се е замисляла, че дама като Салма може да бъде смазана от някого - та тя има всичко, блестяща кариера, невероятна външност и може да си позволи всичко. Оказва се, че на практика в живота нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Актрисата поставя един въпрос, над който малка част от нас са се замисляли - защо само 27% от посланията в най-популярните американски филми са отправени към жени? Сигурни сме, че ви се е случвало да търсите холивудска лента, която да отговори на потребностите ви и не сте я откривали?

Следващият път, когато гледате филм, си припомнете това:

"Харви Уайнстийн беше запален киноман, който поемаше рискове, патрон на множество таланти в киноиндустрията, любящ баща и чудовище", започва болезненото си признание актрисата.

В продължение на години той беше моето чудовище. Тази есен с мен се свързаха репортери, включително и моята скъпа приятелка Ашли Джъд. Те искаха да говоря за болезнен епизод от живота си, с който смятах, че съм се примирила. Така бях промила мозъка си, мислейки си, че всичко е свършило. Оцелях, защото се скрих от отговорността да говоря открито с извинението, че достатъчно хора вече поставиха под светлината на прожекторите моето чудовище. Не смятах, че моят глас е важен, нито че той може да промени нещо.

В действителност се опитвах да спася себе си от предизвикателството да обясня някои подробности на моите близки. Защото съм им споменавала между другото, че съм била подлагана на тормоз, както много други актриси от страна на Харви, но пропусках някои детайли. И защо в продължение на толкова много години сме се държали сърдечно с мъж, който ни е наранил толкова дълбоко. Гордеех се със способността си да прощавам, но в действителност ме беше срам да опиша детайлно това, което съм простила, а това ме накара да се зачудя дали тази част от живота ми всъщност е затворена.

След като толкова много жени описаха какво Харви е направил с тях, трябваше да се сблъскам със страха си и скромно да приема, че моята история, колкото и да беше важна за мен, не бе нищо повече от капка в океана от болка и объркване. Чувствах, че към днешна дата никой не би се заинтересувал от моята болка - може би това беше една от последиците на всички тези пъти, в които Харви ми беше казвал, че съм никоя.

Най-накрая осъзнаваме греха, които беше приет от обществото и който обиждаше и унижаваше милиони момичета като мен, защото във всяка жена се крие по едно момиче. Вдъхновена от тези, които имаха куража да проговорят, особено в общество, което избра президент, който е бил обвиняван в сексуално насилие от повече от дузина жени и който всички сме чували да казва, че мъж с власт може да прави с жените каквото си поиска.

Стига вече.

През 14-те години, в които аз се развих от ученичка в звезда на мексиканска сапунена опера, а от там имах късмета да участвам в няколко американски хита като "Десперадо” и "Бързата работа" (Fools Rush In), Харви Уайнстийн се превърна в магьосника на новата вълна на киното, които взимаше класическо съдържание и го превръщаше в масово популярно. По това време беше немислимо мексиканска актриса да иска да пробие в Холивуд. И въпреки че бях доказала, че това всъщност не е е така, все още бях никоя.

Една от силите, които ми дадоха увереност да бъда амбициозна в кариерата си, бе историята на Фрида Кало, която в златната ера на мексиканските моралисти, е правела малки интимни картини, на които всички са гледали с неуважение. Тя е имала куража да изрази себе си, докато всички са били скептични. Моята най-голяма амбиция бе да разкажа нейната история. Превърна се в моя мисия да изобразя портрета на един необикновен артист и да покажа своето родно Мексико извън обичайните стереотипи.

Империята на Уайнстийн, която тогава бе Miramax, се бе превърнала в синоним на качество, изпипване на детайлите и поемане на рискове – рай за комплексни и нетипични артисти. Беше всичко, което Фрида бе за мен и всичко, което аз исках да бъда.

Щях да продуцирам филма с друга компания, но го взех обратно, за да го дам на Харви.

Познавах го бегло покрай връзката си с режисьора Робърт Родригес и продуцента Елизабет Авелан, която тогава бе негова съпруга, с тях бях правила вече няколко филма, те ме бяха взели под крилото си. Всичко, което знаех за Харви по това време, бе, че той има удивителен интелект, че е лоялен приятел и семеен човек.
Знаейки това, което знам сега, се чудя дали приятелството ми с Куентин Тарантино и Джордж Клуни всъщност не ме е спасило от изнасилване.

Сделката, която първоначално направихме бе Харви да плати правата на работата, която бях развила. Като актриса трябваше да платя такса на Гилдията на актьорите плюс 10 процента. Като продуцент щях да получа някакъв вид признание, но не и заплащане, нещо което не бе рядкосрещано за жена продуцент през 90-те. Освен това той искаше да участвам в още няколко филма на Miramax, което аз смятах, че ще циментира статуса ми на водеща актриса.

Не ме интересуваха парите. Наивността ми стигаше дотам, че смятах, че съм сбъднала мечтата си. Той придаде смисъл на последните 14 години от живота ми. Той беше дал шанс на мен – на една никоя. Беше казал „да“.

Нямах представа, че беше мой ред да започна да казвам „не“.

„Не“ на това да му отварям вратата по всяко време на денонощието, хотел след хотел, локация след локация, той се появяваше неочаквано, дори на места, където снимах филми, с които той нямаше нищо общо.

„Не“ на това да се къпя с него.

„Не“ на това да ме масажира.

„Не“ на на това да позволя на голата му приятелка да ме масажира.

„Не“ на това да ми прави орален секс.

Не, не, не, не, не ...

С всеки отказ идваше и гневът на Харви. Не мисля, че той мразеше нещо повече от думичката „не“. Абсурдността на изискванията му нямаше граници – от това, че получавах ядосани телефонни обаждания през нощта, в които той искаше да уволня агента си заради караница с него по друг филм и по повод на друг клиент, до това да ме извлече физически от гала вечер, посветена на „Фрида“, по време на Кинофестивала във Венеция, за да присъствам на частно парти с него и някакви жени, които смятах, че са модели, а след това се оказа, че са високоплатени проститутки.

Той стигна до там, че веднъж ме атакува с ужасяващите думи: „Ще те убия, не си мисли, че не мога“.

След като най-накрая се убеди, че няма да спечеля филма си по начина, по който той очакваше ми каза, че е предложил ролята и сценария ми на друга актриса.

В неговите очи аз не бях артист. Не бях дори човек. Бях предмет, не никоя, а просто тяло.

В този момент ми се наложи да се обърна към адвокати, не за да го обвиня в сексуален тормоз, а за да се опитам да си върна филма.

Той твърдеше, че моето име като актриса не е достатъчно. Твърдеше, че съм некомпетентна като продуцент и отправи към мен изисквания в невъзможни срокове.

1. Да пренапиша сценария, без допълнително заплащане.

2. Да събера 10 милиона долара, за да финансирам филма.

3. Да назнача известен режисьор.

4. Да наема известни актьори за 4 от по-малките роли във филма.

За изумление на всички, включително и мое, благодарение на няколко ангела, успях да направя всичко. Едуард Нортън пренаписа сценария, моята приятелка Маргарет Пернчио финансира проекта. Брилянтната Джули Теймор се съгласи да режисира и от този момент се превърна в моята упора. За останалите роли успях да наема приятелите си Антонио Банндерас, Едуард Нортън и скъпата ми Ашли Джъд.

Сега Харви не само беше отхвърлен, но трябваше да направи и филм, който не искаше.

По ирония на съдбата, щом започнахме да снимаме филма сексуалният тормоз спря, но гневът му ескалира. Трябваше да платим цената на това да стоим до него почти всеки ден, по време на снимките.

По средата на заснемането Харви се появи на снимачната площадка и се оплака за сключените вежди на Фрида. Настояваше да ги премахнем и се оплака от моето изпълнение на ролята. След това помоли всички да излязат от стаята. Каза ми, че не притежавам нищо друго освен сексапила си, който липсвал в този филм. Каза ми, че ще спре снимките, защото никой не искал да ме гледа в тази роля.

Беше наистина сърцераздирателно, защото, признавам си, в мъглата на Стокхолмския си синдром, исках той да ме види като артист: не само като способна актриса, но и като някой, който може да разпознае завладяващата история и да я разкаже по оригинален начин.

Надявах се да ме признае като продуцент, който освен, че бе успял да изпълни всичките му изисквания, бе получил и разрешение за картините. Бях се споразумяла с мексиканското правителство, както и използването на локации, които преди това не бяха достъпни за никого – включително къщите на Фрида Кало.

Всичко това обаче нямаше никакво значение. Всичко, което той беше забелязал, че не съм секси във филма. Накара ме да се съмнявам дали съм достатъчно добра като актриса, но никога не успя да ме накара да мисля, че филмът не заслужава да бъде направен.

Даде ми една опция да продължим. Каза ми, че ще ми позволи да довърша филма, ако се съглася да направя секс сцена с друга жена. Изискваше пълна голота.

Той непрекъснато искаше повече кожа, повече секс. Стана ми ясно, че никога няма да ми позволи да завърша филма, без той да получи своята фантазия, по един или друг начин. Нямаше място за договорки.

Трябваше да кажа „да“. Толкова много години от живота си бях посветила на този филм. Вече бяхме снимали пет седмици и бях убедила толкова много талантливи хора да участват. Как можех да оставя невероятната им работа?

Бях поискала толкова много услуги, чувствах невероятно напрежение да отговоря на тях и бях толкова благодарна на тези, които повярваха в мен и ме последваха в тази лудост. Така че се съгласих да направя сцената.

Пристигнах на снимачната площадка в деня, в който трябваше да снимаме сцената, която вярвах, че ще спаси филма. И за пръв и последен път в кариерата си имах нервен срив. Тялото ми започна да се тресе неконтролирано, задъхах се и започнах да плача, без да мога да спра.

Хората около мен не знаеха за историята ми с Харви и затова бяха много изненадани да ме видят в това състояние. Проблемът не беше в това, че ще се съблека с друга жена. Беше защото щях да бъда гола с нея за Харви Уайнстийн. Но не можех да им го кажа.

Разумът ми разбираше, че трябва да го направя, но тялото ми не спираше да реве и да се тресе. Започнах да повръщам, докато всички ме чакаха. Трябваше да взема успокоително, което спря реването, но влоши повръщането. Както можете да си представите, това не беше никак секси, но беше единственият начин да направя сцената.

До края на снимките на филма бях толкова емоционално изтощена, че трябваше да се дистанцирам по време на постпродукцията.

След като Харви видя филма, каза, че не е достатъчно добър, за да бъде пуснат по кината и ще го ротира директно на видео носител.

Този път Джули се бори без мен и той се съгласи да го пусне в едно кино в Ню Йорк, където трябваше да го изпробваме пред аудитория и да получим оценка поне 80.

По-малко от 10% от филмите получават подобна оценка на първата си прожекция.

Не отидох на теста, чаках нервно резултата. Филмът получи оценка 85.

Харви отново беше бесен. След прожекцията той се разкрещял на Джули, хвърли дъските с резултатите по нея и улучи носа й.

След като се успокоих, намерих сили да се обадя на Харви и го помолих за още една прожекция в Лос Анджелис. Той се съгласи. Трябва да кажа, че понякога той беше мил, забавен и остроумен, това беше част от проблема: Никога не знаеш кой Харви ще се изправи пред теб.

Месеци по-късно, през октомври 2002 г., филмът за моята героиня и моето вдъхновение – тази мексиканска художничка, която така и не е била призната приживе, филмът, който Харви не искаше да направи, му даде успех в бокс офиса, който никой не можеше да предвиди и въпреки липсата на подкрепа от негова страна, се сдоби с шест номинации за „Оскар“, включително и за най-добра актриса.

Въпреки че „Фрида“ му спечели два „Оскар“-а, така и не видях радостта му. Той никога не ми предложи повече роля във филм.

Години по-късно го срещнах случайно на събитие, той ме издърпа настрани и ми каза, че е спрял да пуши и е претърпял инфаркт. Каза ми, че се е влюбил в Джорджина Чапман и се е оженил за нея и че сега е много променен. Накрая ми призна: „Справи се добре с „Фрида“, направихме един красив филм.“

Повярвах му. Харви никога няма да разбере колко много означаваха тези думи за мен. Той никога няма да разбере и колко ме нарани. Никога не му показах колко ужасена бях от него. Когато го виждах в обществото, се опитвах да се засмея и да си спомня хубавите неща за него, казвайки си, че съм отишла на война и съм спечелила.

Но защо толкова много от жените актриси трябва да отидем на война, за да разкажем своите истории, след като можем да предложим толкова много. Защо трябва да се борим със зъби и нокти, за да запазим достойнството си?

Мисля, че това се дължи на факта, че стойността ни като артисти е толкова занижена, че филмовата индустрия е спряла да се опитва да разбере какво искат да гледат жените и какви истории искат те да разкажат.

Според скорошно проучване, направено между 2007 и 2016 г., само 4 процента от режисьорите са били жени и 80% от тях са могли да направят само един филм.

През 2016 г. друго проучване установи, че само 27 процента от посланията в известните филми са отправени към жени. Смятам, че тази статистика е достатъчно показателна – нашите гласове не са добре дошли.

Докато няма равенство в нашата индустрия, докато мъжете и жените нямат еднаква стойност във всеки един аспект, нашето общество ще продължи да бъде плодородна почва за хищници.

Благодаря на всички, които обръщат внимание на това, през което сме преминали. Надявам се, че добавяйки своя глас към хора на всички, които най-накрая проговориха, ще покажа защо е толкова трудно и защо много от нас чакаха толкова дълго.

Мъжете насилваха сексуално, защото можеха. Жените проговаряме днес в тази нова ера, защото най-накрая можем.