Казват, че първото раждане е тежко, но второто минавало много по-леко. Наистина ли е така? Една наша читателка споделя личната си история.

„Първото раждане ме дари с две неща – любим син и огромна гордост от себе си. Да не повярваш – в родилното минах без викове и се опитвах да се усмихвам, за да не ми се спукат капилярите в очите. Но това беше ужасно! Кошмарна остра болка, сякаш ме режат отвътре. Поглеждайки в опулените очи на съпруга ми, който в този труден момент беше до мен, аз му казвах, че няма да мога да му родя дете. Да, в онзи момент точно така мислех, защото напъните продължаваха, сутринта наближаваше, а бебето все така не беше излязло!

Все пак родих момченцето си, но после… Разкъсвания, шевове, мъчения. Не можех да седя дори след изписването, ходех, подпирайки се на стената и припадах под душа. При това слушах безкрайния плач на гладното бебе, който ме докарваше до сълзи през всичките 5 дена в родилния дом.

Та, когато забременях отново, се стараех да не си спомням горчивия си опит. А и нали се смята, че второто раждане е по-леко от първото.

Това, което така и не изпитах на първата си бременност, бяха фалшивите контракции. През втората ми бременност те ме сполетяха два пъти – и двата пъти отивах в родилното, сигурна, че раждам. Нищо подобно! След няколко часа в болницата ме пращаха обратно вкъщи. За сметка на това, когато дойде време да раждам наистина, аз се съмнявах – защото не ми бяха изтекли водите. Отидох в родилното по настояване на мъжа си, който се притесняваше, че ще родя в колата като някоя героиня от мексикански сериал. И той се оказа прав. Когато ме прегледа, лекарят каза „Мила, сега вече раждаш наистина!“.

Тези думи ме отрезвиха, кръвта ми се изпълни с адреналин от мисълта, че днес ще стана майка за втори път! Със смела стъпка се насочих към родилната зала.

Приглушена светлина, книга, тишина, захабени чаршафи и чисто нова апартура – всичко наоколо ми напомняше за събитията от преди четири години. Обземаше ме носталгия, полегнах си на дивана, спомняйки си, как съм родила момченцето си. Но приятните ми мисли веднага бяха прекъснати от силна контракция. Край, почна се!

Като опитна мама започнах да се разхождам из стаята напред-назад, опитвайки се да дишам правилно. Това не ми помагаше особено, контракциите се засилваха. Природата е невероятно устроена, та жената да забравя адската болка почти веднага след раждането. Сега си я припомних!

Когато раждах сина си, постоянно ми се плачеше. Може би защото мъжът ми беше до мен и можеше да ме съжали? Този път не го пуснаха в родилното отделение заради карантина и вместо тъга ме обземаше гняв. Когато състоянието ми беше вече пред припадък, в стаята влезе лекар. Прегледа ме и каза „Няма разкритие, нито родилна дейност“. Тогава побеснях – как така?! Нали усещам контракциите, детето всеки момент ще се роди! Но равнодушният лекар изчезна в дълбините на коридора, оставяйки ме насаме с болката и отчаянието ми.

Едва вървейки, тръгнах към тоалетната, оставяйки по пода едри капки кръв… За щастие не припаднах, защото удачно се приземих върху тоалетната чиния.

През тези блажени минути най-сетне усетих, че болката отшумява. Обзе ме отпускащ тремор. Май даже започнах да заспивам седнала, но тогава в стаята влязоха хора с бели престилки – на сутрешна визитация.
- Госпожо, къде сте? – чух глас отатък вратата.
- Здравейте всички, аз май раждам, най-вероятно.
- Излезте да видим!
- Не мога да стана…
- Е в тоалетната ли да ви прегледаме? – след тези думи се уплаших и се домъкнах до омразния родилен стол. Заслужаваше си, защото още като седнах, чух:
- Главичката вече се вижда! Всеки момент ще станете мама!

Кискайки се нервно, аз уведомих всички, че вече съм мама и че умея да напъвам. За щастие този път раждането не беше съпроводено от ужасната остра болка като преди четири години! И много се изненадах, когато изведнъж започнаха да ми честитят – първия път последните напъни отнеха над половин час, а сега даже не успях да осмисля какво се случва. Така родих нашата прекрасна дъщеричка, моето красиво момиченце! Тя се разплака със съвсем друго гласче, не като братчето си.

- Как се казва? – попитаха ме лекарите. А аз само свивах рамене, защото за 9 месеца така и не бяхме решили. Чувствах се неудобно. Сега вече знам как да отговоря на този въпрос – любимото ми момиченце си има име.

Дали второто раждане беше по-леко от първото? За мен – да. Без малко да пропусна момента, в който семейството ни се увеличи, а едва два-три часа след раждането вече можех спокойно да ходя и нямах нужда от помощта на медицинска сестра под душа. Изписаха ме още на третия ден. Освен това ми се искаше да си оценя фигурата в огледалото, което преди 4 години не можеше да ми хрумне дори и седмица след раждането. И ето какво ще ви кажа, мили дами – това оглеждане беше грешка! Ако си мислите, че постродилното ви коремче този път по чудо ще е по-малко – горчиво се лъжете. След второто раждане пак ще трябва да почакате и дори да се поизпотите, за да станете отново стройна нимфа.“

Четете още: Плюшеното мече, което се превърнa в убиец