„Така стана, че тази статия се появи в чужди блогове, години преди да я публикувам в моя собствен. Но предполагам, че е добре да открия блога си именно с нея… Преди две години публикувах коментара „Аз съм мързелива майка“ на един от сайтовете за психология, в отговор на дебати във форума относно инфантилизма на подрастващото поколение. Половин година по-късно ми се обадиха от редакцията на списание „Психологията и Аз“ и поискаха позволението ми да публикуват текста като статия. Минаха две години и на страницата ми в социалните мрежи започнаха да пишат хора, които се интересуваха дали не съм аз авторът на статията за мързеливата майка. Оказа се, че текстът се обсъжда в различни форуми, поства се в чужди блогове, споделя се в интернет-общества… При това из мрежата се върти някаква орязана версия на статията. От нея не всички разбират, че става въпрос не за истински мързел, а за създаване на условия за развиване на самостоятелността на детето. За разликата между „мързи ме да го науча, ще го свърша сама“ и „мързи ме да го правя, по-добре да вложа усилия в обучението“. Повече за възпитателния подход, в който няма място за прекомерно обгрижване, задушаваща и саможертвена родителска любов – но пък има приемане, отговорност и формиране на здрави граници на личността – можете да прочетете в книгата ми.“

Откъс от книгата на Анна Бикова „Самостоятелното дете или как да стана „мързелива майка““

Да, мързелива съм. При това и егоистична и нехайна – както би се сторило на някои. Защото искам децата ми да бъдат самостоятелни, инициативни, отговорни. Значи трябва да дам на детето възможността да прояви тези качества.

По времето, когато работих в детска градина, наблюдавах доста случаи на прекомерна грижа от страна на родителите. Особено запомнящ се беше казусът с едно тригодишно момченце – Славчо. Разтревожените му родители смятаха, че той трябва винаги и всичко да си изяжда. Иначе ще заслабне. Не знам как са го хранили вкъщи, но в детската градина Славчо пристигна с видими нарушения на апетита. Той дъвчеше механично и гълташе всичко ,което му е сложено в чинията. При това трябваше някой да го храни, защото „той още не може сам“ (!!!). И ето, храня го аз първия ден и виждам напълно безизразното му лице. Поднасям му лъжицата – отваря уста, дъвче, гълта…

Трябва да призная,че на готвача в детската ни градина често не му става вкусна кашата. Много деца онзи път отказаха да ядат каша (и аз много добре ги разбирам). Славчо я изяде почти всичката. Питам го: „Харесва ли ти кашата?“. „Не“ – отваря уста, дъвче и гълта. „Искаш ли още?“ – и му поднасям лъжицата. „Не“ – отваря уста, дъвче и гълта. „Ако не ти харесва – не яж!“. Очите му станаха кръгли от учудване. Той не знаеше, че може и така… Първоначално Славчо се радваше на новополученото си право да отказва храна и пиеше само компот. После започна да яде с добавка ястията, които му харесват, и да отмества встрани онези, които не обича. Придоби самостоятелност в избора си. После спряхме да храним Славчо – той започна да се храни сам. Защото яденето е естествена потребност. И гладното дете ще си яде и само.

Аз съм мързелива майка. Мен ме мързеше да храня дълго децата си. На годинка им давах лъжицата и сядах да се храня до тях. На година и половина вече ползваха вилица. Разбира се преди да отработят навика да ядат самостоятелно, се налагаше да мия масата, пода и самото дете след всяко хранене. Но това си е моят избор между „мързи ме да го науча, ще го свърша сама“ и „мързи ме да го правя, по-добре да вложа усилия в обучението“.

Друга естествена потребност – „ходенето по нужда“. Славчо ходеше по нужда в гащите. На нашето недоумение майка му реагира с препоръка да водим детето до тоалетна на всеки два часа – по часовник. „Аз вкъщи винаги сама го слагам на гърнето и го държа там, докато не си свърши работата“. Тоест тригодишното дете очакваше и тук да го водят до тоалетна и да го убеждават да се изходи, не дочакваше подобно отношение, пълнеше гащите и дори не се сещаше да си преобуе или свали мокрия панталон – или да поиска помощ от възпитателя. Ако родителите предугаждат всички желания на детето, то не се научава да иска или да моли за помощ… Седмица по-късно проблемът с мокрите гащи се реши по естествен път. „Искам да пишкам!“, гордо заявяваше Славчо, тръгвайки към тоалетната.

В детската градина всички деца започват да ядат сами, да ходят сами до тоалетна, да се обличат самостоятелно, да си намират занимания, да търсят помощ, да си решават проблемите. Не, не ви призовавам да си дадете детето на градина възможно най-рано. Напротив, смятам, че до 3-4 години ще му е по-добре вкъщи. Говоря за разумен родителски егоизъм, при който детето не бива задушено от прекомерни грижи и има оставено пространство за развитие.

Веднъж у нас дойде на гости моя приятелка с 2-годишното си дете. В 21:00 тръгна да го слага да спи. Детето не искаше да спи, инатеше се, дърпаше се, но майка му настойчиво го държеше в леглото. Опитах се да я отклоня от целта й: „Според мен още не му се спи“ (То си е нормално, преди малко е дошло, а тук има други деца и нови играчки). Но приятелката ми упорито продължи да го приспива… Борбата продължи над час. В крайна сметка детето все пак заспа. След него заспа и моето дете. Когато просто се умори, само се качи на леглото си и заспа. Аз съм мързелива майка. Мързи ме да държа насила детето си в леглото. Аз знам, че то рано или късно само ще си заспи, защото има естествена потребност от сън.

През почивните дни обичам да спя до късно. Една събота се събудих към 11 сутринта. Синът ми на 2.5 години седеше и гледаше детско, дъвчейки курабийка. Беше си включил сам телевизора, пак сам си беше намерил DVD-диска с филма. Освен това беше намерил царевични пръчици и айран. И ако съдех по пръснатите царевични пръчици, разлетия айран и мръсната чиния в мивката – вече беше закусил. А големият ми син (на 8 години) вече не беше вкъщи. Още предния ден ме беше помолил да отиде на кино със свой приятел и неговите родители. Аз съм мързелива майка. Казах му, че ме мързи да ставам толкова рано. И че ако иска да отиде на кино, ще трябва сам да си навие будилника и да се облече. Да видиш ти – не се е успал… (Всъщност аз също си навих аларма на вибрация, слушах го как се стяга и как затваря вратата, чаках СМС от майката на приятеля му – но за детето това остана „зад кадър“).

Освен това ме мързи да проверявам какво е събрано в раницата, в спортния сак, да суша дрехите на сина ми след ходене на басейн. Мързи ме и да седя с него да пишем домашни и да учим. Мързи ме да изнасям боклука, затова боклука го изхвърля сина ми на път към училище. Имам и наглостта да моля сина си да ми направи чай и да ми го донесе до компютъра. Подозирам, че с всяка година ще ставам все по-мързелива…

Децата претърпяват удивителна метаморфоза, когато баба идва на гости. А тъй като тя живее далече, идва за цяла седмица. Големият веднага забравя, че може сам да учи, да си топли обяда, да си прави сандвич, да си стяга раницата и да ходи на училище. И дори да заспива сам го е страх. Трябва баба да е до него! А нашата баба не е мързелива…

Децата са несамостоятелни и инфантилни, когато това е изгодно за възрастните.“

Интервю с авторката можете да прочетете тук