Всички майки и бащи мечтаят децата им да се реализират и да бъдат щастливи. Откъде се взимат тогава всичките озлобени и комплексирани хора? Отговорът е очевиден – родителите сами съсипват психиката на децата си. Консултирахме се с психоложка и по съвместителство многодетна майка, която ни представи четири сценария, гарантирано увреждащи малкия човек. Какви фатални грешки допускаме във възпитанието на децата си?

1. Всяваме страх

Помните ли как като бяхме малки ни казваха „Не ходи там, ще те хване Торбалан“? Това е уж безобидна фраза – никой дори не знае как изглежда това измислено същество. Децата на около две годинки още по-малко разбират значението на тази странна дума, затова започват да олицетворяват в нея собствените си страхове. А родителите после се чудят защо детето е започнало да се страхува от тъмното, от тишината или напротив – да подскача уплашено от различни звуци.

Друга абсолютно нелепа заплаха, която често прилагат майките и бащите – „Ако не папкаш/не се облечеш топло/не слушкаш ще дойде чичко доктор да ти бие инжекция“. Да не мислите, че детето веднага ще започне да яде за двама? Как пък не! Но ще запомни думите ви и занапред ще можете да го замъкнете в поликлиниката само в безсъзнателно състояние – когато вече няма сили да се съпротивлява и ще го вземат с линейка.

Ето какво казва нашата консултантка: „Наскоро си говорих с 39-годишна жена с четвърти стадий на рак на гърдата, тя беше на прага на смъртта. Цяла година не можела да се накара да отиде на лекар, защото имала ужасен страх от доктори. Бабите през цялото й детство я плашели, че ще дойде чичко доктор да я боцка с игла. Сега при вида на бяла престилка устата й пресъхва, тя трудно може да говори, камо ли да се лекува“.

2. Убиваме доверието

Ситуация на детската площадка:
- Вашият син бутна дъщеря ми! – казва една жена на друга. Засрамената майка се извинява и бърза да нахока детето си.
- Гошо, ела тук веднага! Какво е това нещо, защо буташ момичето?!
- Ама тя първа ме удари!
- Колко пъти да ти повтарям – няма да посягаш на момичета! Хайде бързо вкъщи!

Понякога възрастните се нахвърлят на провинилите се деца, без дори да се опитат да изяснят ситуацията. А детето може да има своя истина. Затваряйки си очите за нея, вие убивате доверието помежду ви. Най-често просто ни мързи да говорим дълго с детето, да анализираме постъпките му. В съзнанието на много от нас са закрепени догматични установки – не бива да се биеш, не бива да обиждаш. Защо? Няма значение защо – не може и това си е! Но ако детето се държи агресивно, със сигурност има причини за това.

Коментар от нашата консултантка: „При мен дойдоха родителите на 4-годишно момченце, което изведнъж спряло да говори. Разбра се, че детето е имало проблеми в детската градина – възпитателката се оплакала, че детето, да го наречем Пепи, се държи зле. Родителите й вярвали и постоянно наказвали сина си. По-късно се оказа, че синът на възпитателката бил в същата група и не харесвал Пепи. Но никой не искал да изслуша момчето, за да разбере, че не му е добре в детската градина, че възпитателката го потиска. Отне ни цяла година да възстановим психиката на детето. Всичко се оправи, но за целта родителите трябваше също да поработят над себе си, да станат по-деликатни и внимателни“.

3. Тормозим детето за оценки

Много родители и до ден днешен смятат успеха на детето в училище за залог за светлото му бъдеще. Една моя позната напусна работа, за да помага на сина си с уроците. Сега 9-годишното й момченце от обяд до късна вечер превива гръб над бюрото, вместо да палува с приятелите си навън. И тя има железен аргумент в своя полза: „Той сам не полага усилия – учи около час, след което изхвърча да играе с приятелите си. Преди имаше тройка по математика – а сега шестица! Записани сме в елитно училище, в класа му има много надарени деца, трябва да поддържаме определено ниво. За нисък успех могат и да го изключат…“. Всеки от нас е чувал за синдрома на отличника, но малцина разбират колко е сериозен този проблем.

Коментар от нашата консултантка: „Децата често биват наказвани за лоши оценки, въпреки че 6-балната система е несъвършена и субективна. Какво излиза? Изкарваш шестица – обичат те, изкарваш двойка – всички са натъжени, а може и да те пернат зад врата. Детето развива невроза, старае се да бъде най-добро навсякъде и във всичко, защото иначе няма да го обичат. Тази установка се запазва и в зрелия му живот. Но е невъзможно да бъдеш най-добрия навсякъде – в работата, вкъщи, в спорта. И стигаш до нервна криза. После ти се налага да ходиш на психотерапевт и да пиеш лекарства. Най-лошият вариант е, когато човекът дотолкова се чувства неудачник и е дотолкова сигурен, че никой не го обича, че може да се самоубие“.

4. Култивираме тревожност

Страшно нещо е животът. Пускаш телевизора – терористични атаки, убийства, насилие. След преглед на новините ти се иска да се запасиш от магазина с консерви и да се затвориш в подземен бункер.

„Не се разхождай по парка, ще те отвлече някой психопат, ще те нареже на парчета и ще ги хвърли в реката!“, ни казват в средното училище. „Внимавай на ескалатора, да не те засмуче механизмът!“, поучава баща 5-годишния си син на слизане в метрото. А долу на платформата баба нарежда на внучката си: „Не прекрачвай чертата, ще паднеш на релсите и мотрисата ще ти отреже краката!“. Тези съвети уж са правилни, но неизвестно защо ни побиват тръпки от тях. Нищо чудно, че днешно време се отбелязват толкова много случаи на паническа атака, възникнали безпричинно на многолюдни места.

Ето какво пише една анонимна читателка на форум за психология: „На мен това ми се случи в метрото. Вцепених се, сърцето ми биеше бясно, в гърлото ми сякаш заседна буца… След пет минути се оправих, но страхът от метрото си остана и периодично напомня за себе си“.

Коментар от нашата консултантка: „Паническите атаки са защитен механизъм на човешката психика. Мускулите реагират на получения адреналин – оттам идва тази буца в гърлото. Под действието на хормоните на стреса устата пресъхва и дишането се затруднява. Паническите атаки зачестяват заради информационния поток. Ние затъваме в подробности от чужди животи, чужда болка. В един момент чашата прелива и психиката реагира по този начин и на най-малкия стрес. Запомнете, че възрастните гарантират на детето спокойствие и сигурност“.