Направих го! Издържах 24 часа без смартфон, без компютри, таблети, лаптопи и други екрани – и то без да се евакуирам в джунглата. Нужно ли е да се хваля изобщо? Не е ли прекалено дребна работа така наречената „дигитална детоксикация“, която отвсякъде ни съветват да опитаме, както най-новата паста за зъби, например. За мен обаче да се откъсна от мрежата и телефона се оказа толкова трудно, че беше почти свръх-силите ми.

Освен физическите неудобства, които ми причини - изпотяване на ръцете и сърцебиене, имаше и психологически измерения. Към края на „упражнението“ се появи неконтролируема тревожност дали някой няма да ме потърси спешно (не бях предупредила никого). Родителите ми, с които се чуваме всеки ден, може би си мислят, че нещо лошо ми се е случило, което още повече ме накара да се притесня...

Като за първи път - беше мъчително. Но и страшно полезно. И смятам да правя „дигитален детокс“ колкото се може по-често.

Най-малкото защото осъзнах, че съм развила много силна зависимост към живота онлайн. Налага ми се да използвам интернет почти денонощно по силата на професионалните си задължения. Като журналист трябва винаги да съм „в час“ с новините, да пиша текстове по актуални събития и да не губя комуникацията с десетки хора. В професии като моята, събота и неделя са относителни понятия и често това са дни с доста работа за вършене.

Затова и откъсването от мрежата за мен наподобява полет до Луната: малка стъпка, която ти се струва със значение за цялото човечество.

Това обаче, оказва се, са абсолютни глупости. Всъщност на човечеството съвсем не му пука дали си онлайн или офлайн. Единственият, който се вълнува от тази подробност, си ти самият.

Цялата пристрастеност към дигиталния свят се крие в илюзията, че в нета си значим: имаш профил и самоличност. Имаш телефон и могат да те намерят, да ти пишат, да ти се обадят. Ти си някой!

Всичко се корени в нашето желание да бъдем част от някаква общност, пък било то и виртуална. Но знаете ли - виртуална общност всъщност няма. Тя е измислица, огромна манипулация, в която са впримчени ресурсите на милиони хора и средствата на още толкова компании. Някой има полза от вас онлайн. Но ако ви няма – всъщност е все едно.

Затова „дигиталният детокс“ е полезен – а и страшен - именно с това, че ни напомня колко сме крехки и незначителни извън нашите устройства.

Защото иначе онлайн сме величествени: имаме прекрасни снимки, поне няколкостотин „приятели“, обиколили сме хиляди места, които сме документирали, оставяме следи, като коментираме определени теми, свързваме се с хора....

Всичко това се срутва в момента, в който се „изключиш“.

Изведнъж никой не те търси. Изведнъж няма как да се престориш, че проверяваш телефона си, когато си притеснен или чакаш. Изведнъж няма как да провериш информация за каквото и да е. Не получаваш служебни и лични мейли и не е сигурно дали не изпускаш нещо изключително важно. Нямаш GPS и трябва да се ориентираш с питане. Нямаш камера, с която да заснемеш забавна случка на улицата.

И си напълно сам – вероятно много повече, отколкото хората само допреди 30 години, когато не е имало интернет и смартфони.

Как са успявали да се срещат, без да си звъннат 20 пъти преди това? Как са живели, без да имат представа къде се намират техните приятели? Как са преживявали факта, че някой е в „чужбина“ и не могат да се свържат с него? Как са изразявали политическите си позиции, социалното си възмущение, тревогата си?

Докато траеше моята кратка „детоксикация“, аз се опитах да си спомня какво беше само преди 15 години, когато никой нямаше профил във Facebook и Instagram.

Записвахме мислите си в тетрадки. И ги заключвахме в чекмеджета, за не рови никой в тях. Нямаше го Марк Зукърбърг да се промъкне в стаите ни, да прочете кой е любимият ни цвят, кой шоколад харесваме и кой много искаме да ни стане приятел. Никой не ровеше из албумите със снимки, за да ни прави психологически профил. А пък личните снимки да попаднат в ръцете на непознат - това беше направо немислимо.

А днес всичко е социално! Пишем социално, мислим социално, действаме социално. Умираме социално. И всеки непознат от другия край на света може да си направи изводи за нашия живот – и за нашата смърт дори, през интернет. Това е лошо, но сякаш още по-лошо е, ако изобщо не намерят наша лична снимка през Google. Тогава сме несъществуващи хора, закъснели птици, откъснати от ятото - същества от преддигиталната епоха...

Някои учени препоръчват „дигиталния детокс“ като начин да намалим стреса и тревожността, породени от абсурда на интернет общуването. Всъщност, нормалното състояние на човека извън мрежата днес се нарича „пречистване“. И се препоръчва терапевтично, както се препоръчва излизането на „чист въздух“. Няма значение, че човек всъщност е създаден, за да живее на чист въздух.

Насърчават „откачането от мрежата“, за да засилим общуването с природата и физическия свят. За да се съсредоточим върху организма, върху яденето, върху съня си. Върху себе си извън другите. Без вечните забързани „вести“, коя от коя по-негативни, без идиотски видеоклипове, които уж ни разсмиват, а ни губят времето, без летящи емотикони и сърца, без селфита...!

„Дигиталният детокс“ се отразявал добре върху кръвното налягане, отпускал напрежението в мускулите, намалявал хормоните на стреса като кортизол... Препоръчвал се срещу депресия, гняв, агресивност. Очите си почивали, мозъчната дейност се активизирала, насърчавала се креативността и, не на последно място, сънят се подобрявал.

За последното мога да гарантирам лично. След 24 часово въздържание от всякакви дигитални комуникации и телефонни разговори, спах като пеленаче, макар че винаги съм имала проблеми със съня.

А през новата сутрин... си пуснах телефона.

Вече съм наясно, че всички дружно вървим по технологичен път без връщане назад. Но не е ли все пак добре да спираме и да се оглеждаме? Понякога. За малко. Поне докато все още това е възможно...

Текст: Ема Иванова