Реших да ви разкажа тази история, не само защото е красива и трогателна, а и защото е полъх от едно безвъзвратно отминало време, за което поне понякога е хубаво да си спомняме. Време, в което бяхме други - по-човечни, по-топли, по-искрени, по-истински, с по-малко предразсъдъци. Въпреки абсурдната политическа ситуация. Не, този текст няма да занимава вниманието ви с вечната тема за комунизма и неосъществения и болезнен преход , няма и кой знае колко да тъгуваме по миналото, просто ще си спомняме. В следващите редове ще си говорим за любов, за една голяма любов, пламнала в две все още детски сърца някъде там в едно китно селце в красивата природа на България. За една любов, пред която, въпреки че беше в онова уж по-истинското минало, имаше твърде много пречки.

Всичко започна едно лято в средата на 90-те, едно от онези лета, в които повечето деца напускаха града и заминаваха на село при баба и дядо. Тези месеци бяха изпълнени с толкова много живот, копнеж и трепети, че само един човек, който никога не е имал село, може да го потвърди. Защото той по презумпция бе винаги обречен да прекарва лятото в прашния градски пейзаж с няколкото броящи се на пръстите на едната ръка приятелчета, споделящи неговата съдба.

Стоян бе хубаво момче, със сини очи, светла коса и мил, почти невинен вид. Тя бе негова противоположност – смугла, с черна, лъскава коса и прелестни, зелени очи, в които можеше да изгубиш себе си. В красотата й имаше някаква пленителна загадъчност. Бяха в онази най-ранна юношеска възраст, когато човек познава първите трепети на сърцето.

Срещна ги случайността на пътека край река Росица. Той тъкмо бе пристигнал на село за лятната ваканция и отиваше да рита (чакаха го няколко месеца, в които щеше да играе мач всеки ден). Тя бе тръгнала към своя приятелка.
Разминаха се. Изведнъж и незнайно откъде задуха ураганен вятър, взе червеното шалче, което тя носеше в ръце, връзваше с него косата си, и го отнесе. Тя се завъртя, понечи да го хване, но то вече летеше нависоко, много нависоко. Срещнаха погледите си за кратко, смутени ги отместиха и всеки продължи по пътя си. В началото не разбраха, но сякаш нещо жегна едновременно двете им млади сърца.

Малко след като я отмина, той се сети. Беше я виждал десетки пъти, можеше да се каже даже, че я познава. Това беше Наска, сестрата на Иван, с когото ритаха от малки. Те бяха цигани, от бургуджиите. Християни, работливи, нормални хора, Стоян от малък дружеше с тях, а и, честно казано, в онова село по онова време никой никого не делеше на цигани и българи. Работеха, веселяха се и пиеха заедно, ходеха си по сватбите, погребенията и кръщенетата - в живота на селото кипяха всички в едно.

След няколко дни Наска дойде за мача, бяха се събрали много хора, след това щяха да си палят огън, да пекат картофи в жарта и да свирят на китари. Излишно е да споменавам, че Стоян игра за нея, раздаде се на максимум, чувстваше непрестанно погледа й върху себе си и това бе едно от най-невероятните усещания, които бе изпитвал. Въпреки че се контузи точно на този мач, той бе един от най-брилянтните в живота му.

Същата вечер, там край огъня и реката започна любовта между контузения Стоян и Наска. Обичаха се лудо цяло лято, лежаха по поляните, разхождаха се край реката, караха колелета, срещаха се тайно зад църквата... Двамата заедно познаваха любовта и силата й, по-късно бяха благодарни за тези откраднати мигове...

Идваше краят на ваканцията, а Стоян ставаше все по-неспокоен. Малко преди да тръгне за София, каза на баща си: „Тате, ще се оженя за нея, обичам я.“

Последва лют скандал, „Ти луд ли си?“, крясъци, викове, увещания. Нищо не подейства, Стоян бе категоричен. Той обаче не знаеше, че какво ще каже баща му няма никакво значение, решението за Наска отдавна бе взето.

Само след броени дни в селото пристигна кола, пълна с пари, идваха да искат най-хубавата циганка на селото - Наска. На площада се бяха струпали всичките му жители, биеха се тъпани, пееха се песни. Стоян търсеше своята Наска сред морето от глави.... Този ден той я видя за последно. После чу, че живее в някакво ловешко село и има две деца.

Какво не забравиха те двамата? Той - огромните й зелени очи, пълни със сълзи, които съжаляваха и обвиняваха едновременно, в онзи последен ден, в който се видяха. Тя - онзи ураганен вятър, който задуха отникъде и после спря, сякаш бе предзнаменование за тази голяма любов.

Две години по-късно Стоян пак пътува до село за лятото. Донякъде бе преживял своята невъзможна първа любов. Вървеше край реката. Изведнъж го видя, червеното парче плат висеше на един изсъхнал клон край водата. Сърцето му спря за миг, после отново заби силно, усети болка. Но бе благодарен, че я бе срещнал. Взе скъсания шал и си замина.

Днес къщите в селото пустеят, а от живота, който кипеше там преди 20 години, няма и помен, дори през лятото. Няма ги вечерите край огъня, няма ги китарите, няма ги мачовете с публиката от местните деца, няма ги българите, няма ги циганите. Няма силна любов, която пламва и остава завинаги там.

Автор: Адела Николаева