Ако си мислите, че френските бебета спят, ядат и акат (без извинение) като американските, сте в голяма заблуда. Книгата на Памела Дракърман не само ще я развенчае, но ще ви забавлява от сърце, докато ви сервира факти по темата. Самата Памела е американка, омъжена за британец, с когото решават да отгледат дете във Франция. Изглежда заплетено, но само на пръв поглед. На втори става още по-сложно.

Осемнайсет месеца след раждането на дъщеря им Бийн, двамата отиват на ваканция в крайбрежен град близо до Париж. Първото, което ги впечатлява, е, че френските семейства с деца по ресторантите не се пържат в ада. Родителите изглеждат търпеливи и ведри (а децата им весели и бъбриви), като че ли на техните маси, а вероятно и в живота им, царуват невидими цивилизоващи сили.

„Не съм допускала, че ще започна да се възхищавам на френското родителство”, признава авторката. То не е като френската мода или френското сирене. Никой не отива в Париж, за да се запознае с местните възгледи за родителския авторитет и за справянето с чувството за вина. Точно обратното: американските майки се ужасяват от това, че парижанките почти не кърмят и оставят четиригодишните си хлапета да се размотават с биберон в устата. И дори не забелязват, че френските бебета започват да спят сами още на втория или третия месец. Не се тръшкат, не изискват постоянно внимание от възрастните и не изпадат в истерия всеки път, щом чуят думичката „не“.

Как, за бога, се получава така? Защо френските деца не хвърлят храна? И защо родителите им не крещят? Французите съумяват да са ангажирани, без да са обсебени. Те приемат, че и най-добрите родители не са постоянно в услуга на децата си и не се чувстват виновни за това. Памела Дракърман подчертава и социалните придобивки във Франция. На родителите не им се налага да плащат за детска градина, да се притесняват за здравна осигуровка или да спестяват за колеж. На мнозина се полагат парични добавки, които директно се вливат в банковите им сметки – само за това, че имат деца.

Ако ви предстои да родите дете, тази книга ще ви помогне, ще ви „инжектира” лекота. Като изключим обществените услуги, съвсем не е необходимо да се местите във Франция, за да възпитате детето си „по френски образец”.


Откъс

Започнах да свиквам с Франция. Една сутрин след разходката в един от местните паркове обявих на Саймън, че най-сетне и ние сме част от глобалния елит.
– Глобални сме, да, но не сме елит – отвърна той.

Струваше ми се, че вече съм завладяла Франция, но Щатите все пак ми липсваха. Липсваше ми пазаруването от пекарната по долнище на анцуг, липсваше ми възможността да се усмихвам на непознати и да се помайтапя с тях. Най-вече ми липсваха родителите ми и не можех да повярвам, че отглеждам дете на 4500 мили от дома им.

Майка ми също не можеше. Да срещна красив чужденец и да се омъжа за него – от това се боеше най-много. И обсъждаше това си опасение толкова често, че вероятно ме е заразила с идеята. При едно от гостуванията си в Париж тя ни заведе със Саймън на ресторант и избухна в плач на масата. „Какво имат те тук, което ние да нямаме в Америка?“, искаше да знае. (Ако ядеше охлюви, можех да посоча чинията ѝ. За съжаление обаче тя си беше поръчала пиле.)

Въпреки че животът ми във Франция стана по-лесен, не бях истински асимилирана. Напротив, фактът, че имах бебе и говорех по-добре френски, ме накара да осъзная колко всъщност съм чужда на тази страна.
Скоро след като Бийн започна да си прави нощите, отидохме за първия ѝ ден в държавния дневен детски център, наречен creche. По време на първоначалното интервю минахме през редица въпроси за биберона и предпочитаните ѝ пози за спане. Бяхме подготвили имунизационния ѝ картон и списъка с номера за реагиране при спешни случаи. Но един от въпросите ни сащиса: По кое време си пие млякото?
По въпросите на храненето американските родители отново са разделени на враждуващи лагери. Може да ги наречете хранителни битки: единият лагер строго се придържа към фиксирани часове за хранене. Другият храни децата тогава, когато изглеждат гладни.

Американският уебсайт BabyCenter дава осем различни схеми за пет и шестмесечни бебета, включително и една, при която бебето се храни десет пъти на ден. Ние бяхме възприели хибриден модел. Бийн винаги ядеше след нощния сън и преди лягане. Междувременно я хранехме тогава, когато изглеждаше гладна.

Саймън смяташе, че на този свят няма проблем, който бутилката или гърдата да не могат да решат. И двамата правехме всичко възможно, за да не ѝ позволим да реве.

Когато обясних схемата ни на жената от creche, тя ни изгледа така, сякаш току-що ѝ бяхме съобщили, че оставяме бебето да кара семейната ни кола. Значи, ние всъщност не знаем кога детето ни яде. Това е проблем, който трябва в най-скоро време да се реши. Погледът на жената казваше, че живеейки в Париж, ние отглеждаме дете, което яде, спи – а вероятно и ака – като американец.

Погледът ѝ казваше също, че във Франция няма враждуващи лагери по въпроса. Родителите не се чудят за това, колко често трябва да ядат децата им. От около четиримесечни френските бебета започват да ядат в определено време. Както и с приучването към сън, френските родители приемат това обстоятелство като нещо разбиращо се от само себе си, а не като въпрос на родителска философия.
И което е още по-странно, всички френски бебета се хранят по горе-долу едно и също време. С малки вариации френските майки ми казваха, че децата им ядат около осем сутринта, дванайсет на обяд, четири следобед и осем вечерта.