Нали ги знаете онези понеделници, в които си казваш, че започваш на чисто, взимаш си ябълка за обяд, уреждаш си няколко срещи, защото си въобразяваш, че ще успееш да си свършиш всичката работа бързо, вадиш си маратонките и дрехите за тичане от сутринта и ги оставяш на видно място с надеждата, че след работа ще спортуваш. Обаче...

Пристигаш в офиса въпреки всичко, а то е: заливане с кафе, ритване на шкаф, преобличане заради кафето и слагане на ризата с петното (което забелязваш чак в метрото) и забравяне на ябълката, която уж щеше да ядеш. Сядаш си пред компютъра и нещата тръгват стремглаво надолу още със стола, който потъва и категорично отказва да се върне нагоре. Казваш си, че няма да се ядосваш, защото не си заслужава, после ще тичаш и всичко ще се оправи.

Работата меко казано не върви, всъщност всичко е наопаки. В един момент, около 1 без 15, започваш да усещаш онзи глад, който може да бъде задоволен единствено от лазаня, при това спешно. Да върви по дяволите ябълката и диетата. Сещаш се за Гарфилд - той живее на лазаня без дори да тича. Но пък и не ходи на плаж, а ти имаш резервация за средата на август и банския, който си поръча миналата седмица е хубав, но не чак толкова, че да скрие последиците от тесто по сещате се къде.

Започваш да се изнервяш, всичко и всички те дразнят. Казват ти да се усмихнеш, да видиш колко е слънчево навън и да се успокоиш. Разбира се, че не действа. Излизаш за кафе след лазанята, която и без това не беше хубава и честно казано изобщо не си заслужаваше. Минаваш през магазина за цветя от миналата седмица и виждаш един слънчоглед, който стърчи като пълен идиот над останалите и гледа с глуповат позитивизъм. Първо решаваш, че ти се подиграва, но после решаваш, че може би е прав. Купуваш го, слагаш го на бюрото до компютъра и постепенно нещата започват да се оправят. Прибираш се, но ти е мъчно да го оставиш и си го взимаш. Вкъщи те чака котката. Сутринта май забрави да я нахраниш. Честит понеделник.

Поздрави!

Малка черна кола