Лазаровден е първият от трите големи празника, свързани с чудото на възкресението, следван от Цветница и Великден. Отбелязва се на подвижна дата, винаги в съботата преди Страстната седмица.

Тогава православната християнска църква отбелязва възкръсването на Лазар. Той живял край Йерусалим и на четвъртия ден от смъртта му Христос го възкресил в знак на благодарност за гостоприемството му.

Лазар живял още 30 години в строг пост и въздържание и бил пръв епископ на град Китон на остров Кипър.

Народът ни много обича и почита този пролетен празник и го нарича “Лазар”, “Лазарица” или “Лазарова събота”.

Празнува се в чест на нивите, пасбищата и гората. За този ден са характерни някои много интересни, жизнерадостни и поетични момински обичаи - лазаруване и боенек. В тях се откриват следите на древни езически обреди, които се отнасят към пролетното събуждане на природата, към надеждите за благоденствие и задомяване. Моминското лазаруване е разпространено във всички български земи.

В Тракия и Родопите то се провежда в две последователни съботи. През първата събота, наричана “Малък Лазар”, лазаруват малките момиченца, а през втората - “Голям Лазар”, тръгват девойките в предбрачна възраст. Подготовката за лазаруването започва далеч преди празника, след Тодоровден.

Момите изпълняват специални обредни песни, адресирани към всеки член от семейството според неговата възраст, семейно и социално положение. Пее се за стопанина, за стопанката, за млада булка с бебе, за старата баба, за терзия, за овчар, за свещеник.

В двора на посетената къща девойките пеят, разделени в групи от по две, и изпълняват ритуален танц - “боенек”, “буенец”, особено буйно, несключено хоро, като размахват пред себе си бели лазарски кърпи. При танца лазарките подскачат високо и потропват силно с крака, за да растат високи посевите и да се раждат много домашни животни.

В миналото, на Лазаровден момците от селото са поисквали ръката на своята избраница. Празникът носи пролетно настроение и се очаква с нетърпение,както от участничките, така и от жителите и гостите на селата и градовете. Вярвало се е, че мома, която не е лазарувала не може да се омъжи. Затова е било задължително всяко момиче от селото да е лазарувало.

По друг стар български обичай на този ден младите девойки пускат изплетените от тях венци в реката. Така символично те изразяват своето желание да се задомят. А ако венецът се улови от момък, той ще я поиска за жена. Пускайки венците във водата, момите пеят и се надяват венците им да бъдат уловени от момъка, когото те харесват.

На пръв поглед е трудно да намерим връзката между чудото на възкресението и Лазаруването. В народното мислене обаче този посветителски обред е символична смърт и прераждане на детето в жена.