Йоаким Зандер може да е юрист по професия, но в литературата се гмурка блестящо. Доказа го с дебютния си роман, световния бестселър „Плувецът”, който приклещва вниманието още с епиграфа: Лудостта на империите около нас продължава. Какво може да те принуди да оставиш собственото си дете? Възможно ли е липсата на ценности да спаси нечия душа? Лъжата е лепкава материя, предупреждава сюжетът, веднъж оплетен в мрежите й, рискуваш доживотния си покой.

Действието в „Кварталът” (самостоятелно продължение на „Плувецът”), ни връща към зимата на 2011 година. Ясмин Аям е успяла да избяга в Ню Йорк от трудния живот на емигрант в крайния стокхолмски квартал Бергорт. Един ден получава съобщение, което я принуждава да се върне в Швеция: брат й Фади е изчезнал, носят се слухове, че е убит в Сирия, а по улиците на предградието се разрастват бунтове и ескалира насилие.

Йоаким Зандер - авторът на „Кварталът”

По това време Клара Валдеен открива, че организацията за правата на човека в Лондон, за която работи, е замесена в нечисти дела, чиито следи водят към Стокхолм. Там пътищата на Клара и Ясмин се пресичат: обединява ги търсенето на истината, но и смъртната опасност, която ги грози. Авторът смъква фалшивия институционален декор, зад който истината и моралът са несъществуващи категории, и разкрива шокиращ задкулисен свят, населен от лобисти, руски дипломати, агенции за сигурност, бойци от „Ислямска държава“ и улични банди.

Прозата на Зандер е проницателна, вълнуваща, богата на уловки. Писането му е фино насечено и емоционално, стилът му е нетипичен за този жанр. Ако „Плувецът” беше политически трилър с фокус върху чувството за вина, отмъщението и изкуплението, то „Кварталът” е заплетена история за ярост и потребност от принадлежност, за международни заговори, алчност и корупция.

Каквито и намерения и очаквания да имаш, накрая всичко из­лиза накриво. Това е единственото нещо, на което те учи животът. Но не е единствената причина да прочетеш „Кварталът”.

Откъс от „Кварталът”:

...През сълзи виждам как ставаш от леглото и отиваш до гардероба си. Почти никога не идваш тук, само понякога за по една нощ през седмицата, но знам, че в гардероба държиш всичките си скицници. Сега се протягаш, за да достигнеш най-горната лавица, грабваш блокчетата и книгите и ги натъпкваш в една платнена торбичка от „Пайрът Тейпс“ с шведския си речник.
Захабен и оръфан, с множество подвити крайчета от всичките ни дни и нощи. Сега ни изглежда толкова далечна тази вяра, че ще е достатъчно да научим всички думи, че ще е достатъчно да пеем като другите, а не да писукаме и грачим. Поколебаваш се и изваждаш речника, слагаш го на леглото.
– По-добре ти го вземи. На мен вече не ми трябва. Скривам лице в ръцете си, не мога да те гледам повече.
– Откъде знаеш? – питам тихо. – Как разбра за „Пайрът Тейпс“?
През пръсти долавям как вдигаш рамене и накланяш глава.
– Още следобед ви видях да пушите нервно горе на надлеза. Беше ясно, че сте намислили нещо. Не сте чак толкова добри, Фади. После чух за взлома. Не съм тъпа, нали разбираш.
– Какво ще правиш? Къде ще отидеш?
– Няма значение. По-добре да не знаеш. Ще ти се обадя.
Клякаш пред мен, насила отместваш ръцете от лицето ми, принуждаваш ме да те погледна.
– Така – казваш ти и гласът ти е толкова сериозен, че кара въздуха да затрепери. – Доколкото могат да проверят, аз съм била в студиото тази нощ. Кодът е мой. Ако сега изчезна, без да гъкна, няма причина да заподозрат друг.
Държиш ме за китките, гледаш ме право в очите, през сълзите и срама ми, през лъжите и фалша, гледаш право в онзи, който може би съм аз, гледаш до дъното на душата ми. Не знам какво да кажа, отварям и затварям уста, опитвам да отвърна поглед от дълбоките ти очи, но ти не ме пускаш.
– Но не разбирам – опитвам аз.
– Просто е, хабиби – казваш ти. – Най-накрая ми построи лодка.
Погалваш ме по косата.
– Прости ми – казвам аз. – Прости ми, прости ми. Затварям очи и усещам сухите ти устни на бузата си. Когато отварям очи, вече те няма...

Автор: Юлия Петкова