Историите в „Жената на писателя” са като стъкълца от калейдоскоп, нестандартен калейдоскоп, защото някои от тях отразяват действителността фантастично, в буквалния смисъл на думата. Фантастично или по-скоро гротескно, въпрос на възприятие. Много от съдбите, разлистени в книгата, са като „парченца живот, отделени от светлината”. Но колко й е на болката да се превърне в сила?

Дванайсетте разказа в новия сборник на Георги Тенев са организирани в няколко миницикъла, било заради вътрешния „сговор” на темите или заради контекста. Най-лиричен и интроспективен е „Ум и сърце”, който включва и разказа, увенчал книгата с името си. „Разказите от новата държава” се занимават с оскъдната социална съвест, неизтощимостта на злото и подмяната на ценностите в посттоталитарното общество. „Странници в града” осветлява няколко горестни индивидуални съдби, всяка тъжна посвоему. А в „Скокове във времето” въображението на автора също прави рязък скок.

Общият знаменател все пак е времето. Времето вътре в нас или историческото време, но те са драматично свързани. Обърнете специално внимание на „Нощта преди оставката” и „Бетон” – те са си направо антиутопични. Този, който руши историята, понякога без да иска я бетонира. А онзи, дето я съхранява, като я бетонира съзнателно? Като я скрива от поглед? Той руши бъдещето. Никое бъдеще не започва с… цимента.

Тук някои може да разпознаят подигравка с политическото злободневие, с приоритетите на новите стари политици. Десни или леви – все тая, в България представите за прокопсия са едни и същи. Независимо от лозунгите. Уж всеки ден е избор и всеки един избор е свободен. Но нова памет не се гради със стари спомени, нали?

Важно име в съвременната българска проза и драматургия, Георги Тенев е известен с романите „Партиен дом“ (Награда на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и сборника с разкази „Свещена светлина“, отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център. Преди година излезе романът му „Български рози”, още една талантлива дисекция на отговорността на интелектуалците, отказали ролята на глас и съвест в едно безскрупулно общество.

Сборникът „Жената на писателя” ще бъде представен на 26 август в рамките на инициативата „София диша” и на 29 август от 19:00 ч. La Maison, Созопол.

Откъс:

Смеете ли ми се? Усмихвате ми се? Да, аз все още завеждам този отдел. „Борба с тенденциите за оставка на висшата администрация“. Не е нужно да знаете нещо повече от името ми. Аз съм Баръмов, а площадът е празен, зима е. Пустотата се нарушава преди мръкване, когато минават протестиращите. Движат се като ненормални, увити в якетата си, с шапки, ръкавици, шалове, от устата им излизат кълбета пара, които вятърът веднага отнася.

Спирам колата тук, зад ъгъла, и продължавам пеша към защитната бетонна дига, която огражда тротоара пред Държавния съвет. Минавам по ивицата от мокър пясък, нахвърлян, за да неутрализира метнатите пиратки и бутилките с маслена киселина, които, ако се счупят, вмирисват всичко.

Краката ми не потъват в пясъка, толкова е слепнал, почти замръзнал. Отгоре е покрит със снежни парцали, изхвърлени от полицейските снегорини, които патрулират по жълтия паваж. Кълбета от снежинки като морска пяна политат и се късат във въздуха, после всичко се смесва, сняг, капки дъжд, замръзнала сладка и солена вода, скреж по ръждивите железа на полицейските ограждения и пареща от студ влага. Минавам почти опрян до бетонната стена, зад нея е човешкото море на площада. Ако надигна глава над преградата от циментови блокове, въртопът ще изгори лицето ми. Зима е. Вече не може да се чуят никакви думи, никакви гласове, дори да крещиш на някого право в ухото. Само воят на вятъра, бумтежът. Усещам натиска под краката си, трептенето на бетона, напрежението на пространството. Какво усещат те, протестиращите, не мога да разбера.

На пропуска ми отварят, влизам, събличам се на гардероба. В стаята за медийно наблюдение ми сервират чай. Пускам телевизорите. Тече отраслова пресконференция. Синдикатите не вдигат шум, но един независим производител привлича вниманието ми. Усилвам звука.

– Предприятието ни е основано в началото на 2013 година. Занимаваме се с производство на разфасовки от пилешко месо, студени разфасовки, както и охладени заготовки за барбекю – пилешки кюфтета, кебапчета, котлети, филе, бонфиле. През 2013-а взехме решение да построим изцяло нов завод с модерна технология. Започнахме с купуване на терен, проектиране, узаконяване на проектите, строеж. В средата на 2013-а предприятието беше напълно оборудвано. Тогава започнаха и проблемите с полтъргайста.

Вдигам слушалката и давам сигнал. Там, на пресконференцията, няма кой да се сети да пресече нещата. Онзи човек, предприемачът, горкият, продължава:

– Температурата, при която съхраняваме суровината, както и в помещенията за временно престояване на продукцията, е от минус два до плюс пет градуса. Температурата в камерите за замразяване е минус трийсет и девет градуса, извършваме тъй нареченото скоростно замразяване. Капацитетът на поточната линия за транжиране е четири до пет хиляди пилета на час. Цялата разфасовъчна линия, охладителните помещения с хладилните машини и съоръжения... Журналистът от третия ред решава да се намеси:

–Защо сте сигурен, че става дума за полтъргайст? – А вие как мислите? – отвръща човекът и демонстративно навива ръкава на ризата си.

Сега ще покаже белега от изгаряне, сигурно ще разкаже и за онази драматична нощ. Как се е задействала алармената система и той, разтревоженият за инвестициите си и донякъде честен човек, се е втурнал да проверява какво става в цеховете. А там е попаднал на някаква светлина и на някакъв парещ дим и хвърчащи искри – и после за нищо друго нямал спомен. Привидение, силует без глава, призрак с непозната анатомия, това му се е мярнало. И така нататък, полтъргайст, както казва.

Какъв полтъргайст, мой човек – поклащам глава. Е, той няма откъде да знае за разработките на отдел „Превенция и корекция на протестния вот“. Но и колегите от НАДС можеха по-внимателно, по-деликатно. Не всяко месо може да бъде пробутано в избирателния списък като човешка душа.