„Има само един възможен провал в живота - да не си верен на най-доброто, което знаеш.” Е, Джордж Елиът остава вярна на себе си – на разкрепостената си природа и омайния си език. Създава книги, в които съвършено обрисуваният материален свят е проникнат от свръхестествен чар. От шепота на мистичното. И от ужаса, който необяснимото всява.

Ярък пример за това са романът „Сайлъс Марнър”, който се родее с притчата, и новаторската новела „Повдигнатият воал”, излезли на български в едно томче, в изкусния превод на Весела Кацарова. В „Сайлъс Марнър” на фокус е не толкова поезията на провинциалния живот, колкото вредата от закостенелите нрави. Религиозното късогледство. Човешкото невежество, гъсто обрасло с кошмари.

Негова жертва става тъкачът Сайлъс Марнър. След предателството, което изживява в родния си град, той онемява от отчаяние. Намира покой в една каменна къщичка в малкото селище Рейвло, където се отдава на занаята си с упорството на паяк, движен от вътрешен инстинкт. Контрастът между него и местните жители буди у тях недоверие.

Те са „загорели и снажни”, а той е прегърбен, с болнав вид, страда от подозрителни припадъци. Те имат здрава връзка с природата и семействата си, а той е отшелник, без корени. Дали страстта, с която работи, не е проявление на нечиста сила? Загубата на натрупаните от Сайлъс жълтици го съкрушава – само техният блясък е утешавал душата му. Но ето че в живота му се сгушва едно златокосо детенце, което ще преобрази бъдещето...

Разбиране, съчувствие и обич. Това са трите кита на нейното творчество. Мери Ан Евънс, по псевдоним Джордж Елиът, е отговорна за виртуозния завой от класическия реализъм към естетиката на модернизма. А изборът на pen name е повече от обясним. Той е гаранция, че в мъжкия свят, в който живее, книгите ще се вземат „насериозно”.

Родена в Англия през 1819 г., Елиът е сред най-значимите романисти на Викторианската епоха. Ако сте чели „Адам Бийд” или магнум опуса „Мидълмарч”, едва ли е необходимо да ви убеждаваме в майсторското й перо. Въпреки че разкрива самоличността си на жена, поддържаща връзка с женен мъж, популярността й като автор не изтънява.

През май 1880 г. Елиът за пореден (и последен) път скандализира обществото, като се жени за над 20 години по-младия Джон Крос. Ала през декември същата година се разболява и умира… Остават произведенията й – нейни безсмъртни наследници, непоклатимо свидетелство за сиянието на един могъщ талант.

Откъс от „Сайлъс Марнър”

Докато бедата, сполетяла клетия Сайлъс, продължаваше да разпалва мудните разговори в Рейвло, самият тъкач изпитваше смазващо отчаяние поради загубата, относно която съседите му спореха на чашка в пивницата. Всеки, който го бе наблюдавал преди кражбата на златото, вероятно смяташе, че човек с такъв креещ и затворен живот не би могъл да е особено болезнено наранен от нанесения удар. Всъщност обаче животът на Сайлъс бе извънредно наситен, изпълнен с определена цел, предпазваща го като броня от широкия, непознат и безрадостен свят. Това бе живот, в който той се беше вкопчил с всички сили. И макар оста, около която се движеше, да се свеждаше до неодушевена вещ, тя удовлетворяваше нуждата му от страст.

Ала сега тази ос се бе срутила и опората в битието му изчезна. Мислите на Марнър вече не можеха да текат в предишния порядък, защото бяха объркани от празнотата, онази празнота, която би могла да зейне и пред пъплещата мравка, когато по пътя към къщи пътеката изведнъж се срути. Станът стоеше на мястото си, както и платното с нарастващата шарка, но ослепителното съкровище под нозете му го нямаше. Вече не можеше да изпитва удоволствието да го държи в ръка и да брои жълтиците. Нощите вече не грееха от насладата, която утоляваше копнежите на самотната му душа. Мисълта за парите, които би получил за работата си, не го радваше, защото мъглявият им образ само му напомняше за тежката загуба. А надеждите му бяха твърде жестоко премазани от внезапния удар, за да може сега въображението му да се насочи към нова купчина, израсла от едно ново начало.

И тогава Сайлъс насити със скръб зейналата пропаст. Седнеше ли на стана да тъче, от време на време тихо изпъшкваше, сякаш прободен от внезапна болка.
Това бе знак, че отново е обсебен от мисли за връхлетялата го празнота, за тъмната бездна на нощта. А после, когато присядаше до стихналия огън, той опираше лакти на коленете, стискаше главата си с ръце и простенваше едва доловимо, съвсем не като човек, който иска да бъде чут.