"Новото фамилно име" и измамният чар на преображението

04 декември 2017 | 11:18
видяна 130
коментари 0

Елена Феранте в автор на няколко болезнено честни и притегателни книги, сред които се откроява „Дни на самота”. Неаполитанската тетралогия обаче й донесе номинация за международния „Ман Букър”. В този забележителен портрет на едно неординерно женско приятелство, който пренася читателя в Италия от края на XX век, бедният Неапол е така елегантно одухотворен, че се усеща като отделен герой, приласкал в бетонното си лоно несгодите и мечтите на своите жители.

Сравняват Феранте с иконата на модернизма Вирджиния Улф, защото и двете са тласкани от желанието да уловят най-фините душевни вибрации. Сравняват я и с грандамата на френския литературен екзистенциализъм Симон дьо Бовоар заради изчистения аскетичен стил, който въздейства с плътността на внушенията.

Шумът около майсторски изградената неаполитанска поредица постигна чудо. Отклони интереса към загадъчната личност на писателката по посока към творчеството й и неговия мащаб.

Напоен с атмосферата от филмите на Висконти, „Гениалната приятелка” ни запознава с чепатата Лила и самовглъбената Елена, за да ни предложи блестящ отговор на въпроса за изворите на таланта. „Новото фамилно име” хвърля нова светлина върху величествената неаполитанска фреска и показва как се развиват отношенията на двете жени с тяхното обкръжение. Феранте е интроспективен автор, не се вълнува от тривиалностите на ежедневието. Тя е художник на непонятното в своите героини, на онова животворно, на моменти ожесточено съперничество, облечено в приятелство, което предопределя съдбите им. И двете момичета са интересни, всяка по свой начин: Лену е руса и синеока, с мек нрав, Лила е кльощава, хаплива и непоклатима.

Във втората книга противоборството между тях продължава. И е обрисувано така, че всеки, който я прочете, ще очаква с нетърпение появата на следващите два романа. Именно заради „Новото фамилно име” „Тайм” определи Елена Феранте като една от стоте най-влиятелни личности в света. Спрягат я и като майстор на психологически релефните романи, т.нар. „трилъри за душата”, адресиращи страховете ни, вътрешните ни битки и силата да надмогваме миналото. 

Цитати:

До края на лятото Лила ме преследваше с едно-единствено умозаключение, за мен непоносимо. Ще използвам днешния език, за да предам идеята: всеки жест, дума, въздишка съдържа в себе си сбора от всички престъпления, които са извършили и извършват хората. Тя, разбира се, го казваше по друг начин. Но беше обзета от трескавото желание да разобличава докрай.

Наблюдавах я мълчаливо как ходи из къщата и изпитах яд от способността да се движи из най-безрадостните лабиринти, хваната за нишката на решението си за отпор, без да го показва. Спомних си какво ми беше казал мъжът за онази сила, с която Лила умееше да си служи като с пружината на опасен механизъм.

Погледнах корема и си представих как всеки ден и всяка нощ води там вътре своята битка, за да отхвърли живота, който Стефано искаше да насади насила.

Зачетох се в „Синята фея“ от началото, препусках по избледнялото мастило и по почерка на Лила, толкова подобен на моя от тогава. Още от първата страница ме сви стомахът и скоро започнах обилно да се потя. Но едва накрая си признах това, което бях разбрала след първите няколко реда. Детинските странички на Лила бяха тайната сърцевина на моята книга. Ако някой се чудеше кое придава живост и откъде се е пръкнала здравата, но невидима нишка, която държи изреченията в едно, трябваше да се запознае с това детско книжле от десет страници на тетрадка, една ръждясала игла, пъстро оцветена корица и заглавие, без име.

Автор: Юлия Петкова

Коментари

Добави Коментар

Най-четени