„Не подобава на една душа да умира другояче, освен с позволението на Всемогъщия, според записаното с определения срок“. Един молла се опитал да обясни на крехката Зулейха смисъла на това изречение. Но как да му повярва жена, родила и изгубила последователно четири невръстни дъщери?

В деня, в който 45-годишният Муртаза въвежда покорната 15-годишна Зулейха в дома си, в една измежду стотината къщи на родния му Юлбаш, Вампирица, злата му майка, със скръбен израз на мъченица сама изтътрузва многобройните си денкове и съдини в къщата за гости и я окупира изцяло. Месеци наред не му продумва, а когато най-после слага край на мълчаливата стачка, нищо не е в състояние да удържи хапливите й брътвежи. Свекървата на Зулейха сънува рядко, но всичките й сънища са поличби: детски ризки, плуващи самотно в реката; разцепени надве бебешки люлки; пиленца, потънали в кръв... Страшно е видението й за Големия глад през 21-ва: Вампирица сънува въздух, черен като сажди. Но най-страшно е онова, което предрича на снаха си Зулейха, докато последната мълчаливо я къпе. Право й казва, че скоро ще умре.

„Ще умра ли скоро…”, мълви незлобливата жена, давейки скръбта си в работа. Броени дни след това клетата й съдба сама ще й отговори. И ще се проточи керванът с разкулачените „като тънка копринена нишка отвъд хоризонта, над който тържествено ще се възкачи алено слънце.” Алено като кръвта на убития народ и добитък, която шурти и бълбука с векове. Или като кръвта на спомена, който никога не ще избледнее.

Романът „Зулейха отваря очи” отприщва бурни реакции в Русия, защото засяга редица културни, етнически, религиозни и социално-политически теми. Но за него Гузел Яхина получава най-престижните литературни отличия за 2015 г.: националните награди „Большая книга“, „Ясная поляна“ и „Книга года“ – небивало до този момент постижение. Романът е сред финалистите за френската награда „Медиси”, отнася наградата „Сирано“ на френското издание Le Courrier de Russie. Правата за издаването му са откупени в над 25 страни.

Всичко е по волята на Аллах и не ни е дадено да разсъждаваме кое е за добро и кое – не, припомня си майчините съвети Зулейха. Ала не можеш да си махнеш главата. И тя не спира да работи, изпълва се с мисли, както мрежата с риба. За какво отваря очи Зулейха ли? Не само за свободата да мисли и да се бори за оцеляването си. А за свободата да обича, там, в сърцето на земния ад.


Фрагменти:

„Зулейха беше свикнала с тази мисъл, както волът свиква с хомота, а конят – с гласа на стопанина си. На едни беше отпуснат живот колкото щипка сол, както на дъщерите й, на други – шепичка, а на трети бе дарен неизмеримо щедро, с пълни чували и хамбари, както на свекърва й. Но смъртта очакваше всекиго – таеше се в самия него или ходеше съвсем наблизо, галеше се като котка в краката му, набиваше се като прах в дрехата, проникваше в дробовете с въздуха. Смъртта беше вездесъща – по-хитра, по-умна и много по-могъща от глупавия живот, който винаги губеше битката с нея. Дойде и отнесе могъщия Муртаза, сякаш роден за сто години живот.”

„Игнатов не разбираше как може да се обича жена. Може да се обичат големите неща: революцията, партията, родната страна. Ама жена? Че как изобщо е възможно да изразяваш с една и съща дума отношението си към толкова несравними величини – все едно да сложиш на двете блюда на везната някаква си фуста и Революцията? Пълна глупост.”

„Не е ли подло да мислиш за нова жена, докато старата още се надява, чака го, сигурно
вече оправя възглавниците? Не, реши той, не е подло. На човека затова са му дадени чувства, за да пламти. Ако няма чувства, ако са отлетели – защо да разпалва угасналите въглени?”

„Мъжете пускаха жените си в джамията неохотно, само на големи празници: на Ураза и на Курбан. Всеки петък Муртаза, след като се напареше в банята, зачервен, с грижливо вчесана брада, бързаше в местната джамия за големия намаз, нахлупил на обръснатия
си до розов блясък череп зелена кадифена тюбетейка. Женската част – в ъгъла на джамията, зад плътна завеса, в петъците обикновено беше празна. Молла хазрет заръчваше на мъжете да предават съдържанието на петъчните беседи на останалите да шетат по къщите жени, за да не кривват от пътя и да укрепват правата си вяра. Муртаза съвестно изпълняваше поръката: като си дойдеше у дома и седнеше на сякето, изчакваше да утихне шумоленето на мелничката за брашно или дрънченето на съдовете в женската част и подхвърляше през завесата неизменното си: „Бях в джамията. Видях моллата“. Всеки петък Зулейха чакаше тази фраза, защото тя означаваше нещо много по-голямо от думите в нея: всичко на този свят върви както трябва, редът на нещата е несъкрушим.
Утре е петък. Утре Муртаза няма да отиде в джамията.”

К