От какво общуване се нуждаем най-много: от онова, което ни кара да забравим за себе си, или напротив – от общуване, което ни конфронтира с нас самите?

Млад мъж се събужда в къщата на приятелите си. Те са на почивка, той се грижи за котката им. Припомня си как е прекарал миналото лято – в същата къща, но в компанията на любимата жена. Те вече не са заедно и той решава да напише писмо - да й разкаже какво се е променило след раздялата им. Докато пише, безименният разказвач осъзнава, че ще му бъде неимоверно трудно, ако не и непосилно, да изпрати писмото. Дали пък да не напише роман?

По някое време планът се пропуква. Намерението на автора започва да му изплъзва, защото адресатът, жената, поема разказа в свои ръце. Нейната гледна точка неочаквано придобива повече важност. („Въпросът е дали въобще се познавахме, или се принизявахме един друг до проекти и абстракции.) Така истинската цел на това писмо или книга става все по-мъглива: дали четем изповед на отхвърлен любовник или сме свидетели на ексхибиционистично признание пред целия свят? А може би героят е решил да се подложи на психологическа дисекция, на един щателен до мазохизъм самоанализ?

Докато читателят умува, котаракът Миша се шмугва между редовете, вероятно за да намекне, че е единственото живо същество, с което разказвачът е способен да установи връзка. Неспособността на последния да приеме своя провал ще подпише окончателната присъда на двойката. Но „Искам да знаеш” не е просто елегичен текст за една болезнена раздяла, а знак stop пред тежестта на думите. „Кой има право да говори и кой да мълчи?”, пита авторът. И ни стоварва всички онези неизгладими противоречия и двусмислици, които ни карат да си задаваме въпроса дали говорим общ език с човека до нас.

Кристоф ван Херевей е белгиец, роден през 1982 година в градчето Синт Никлас. Учи архитектура в университета в Гент и литературни науки в Льовен. Докторската му дисертация на тема „Архитектура. Ръководство за потребителя” е издадена през 2015 г. Член е на редакционната колегия на OASE, холандско списание за архитектура, и DWB, едно от най-старите литературни издания във Фландрия, публикува есета и в други медии. От 2015 г. е преподавател по теория на архитектурата в Лозана, Швейцария. Още първият му роман, „Искам да знаеш”, постига смайващ успех, печели няколко приза, в т.ч. Наградата за литература на ЕС за 2016 г., и само след няколко месеца излиза на 6 езика.

Сигурно вече се питате какво е общото между архитектурата и фикцията и кое е предизвикало Ван Херевей да напише тази книга. Ето какво казва самият той: „Литературата, също като архитектурата, е неразделна от времето, в което се създава; от друга страна и двете са отвъд времето - остават, съхраняват се и пребъдват, показват как хората живеят или са живели заедно, как са принудени да споделят живота си.”

Из „Искам да знаеш”

Заигравам се с мисълта да те повикам при себе си, разтеглям я бавно и внимателно. Когато преди месец моите приятели ми предложиха отново да се грижа за къщата и за Миша, се зачудих дали да не те поканя да наминеш. Много са неутралните, обективни, та дори научни доводи в подкрепа на тази покана – ако отношенията между хората въобще могат да се разглеждат научно. Като за начало къщата е ничия територия, макар моето влияние в нея да е по-осезаемо, отколкото твоето. Невъзможно би било да те посрещна в собствения си дом, както би било невъзможно да пристъпя прага на сегашното ти жилище – нещо, което съм правил един-единствен път преди доста време или по-скоро множеството пъти в рамките на един ден. Скоро след това – скоро след като се нанесе в апартамента – продължилият с години интензивен контакт между нас секна…

Разбира се, присъствието на Миша е още един аргумент в полза на поканата – не причина, а аргумент: все пак не е немислимо, щом ти дам дума, че Миша няма бълхи, да пожелаеш да видиш животното още веднъж заради всичко, което преживяхме тримата. Същевременно мога да си представя, че за теб това е аргумент да не идваш. Навярно искаш да загърбиш окончателно онова, което би те върнало в миналото. В този момент ме човърка копнежът да те поканя, въпреки че знам, че само след минути по моя и ничия друга вина – понеже ще стигна до очакваното заключение, че отношението ти към мен е охладняло невъзвратимо – разговорът ще забуксува като заседнала в нанос лодка, чийто двигател стърже напразно.

Може би все още заемам по-особено място в живота ти, ала това място във всеки случай не значи, че трябва непрекъснато да се препирам с теб в мислите си, да превръщам всеки монолог във въображаем диалог, да очаквам от гласа ти да направи моя глас по-поносим. За теб срещата ни би била ужасно изпитание – изпитание ще е да откриеш как все още смятам, че имам право да те фантазирам; ще пожелаеш да строшиш фантазията на парчета просто бидейки себе си или по-скоро тази, в която си се превърнала – новото ти „аз“ не би допуснало да те моделирам по свой вкус.
За разлика от теб, аз продължавам да храня упорита надежда, че продължаваш да ме ваеш според желанията си…

Онова, което за теб е прагматично, за мен е лицемерно; до гуша ми дойде от прагматичните ти възгледи и от етичните ти разбирания, и от убеждението ти, че човек не бива да наранява света с липсата на самопознание. Мислиш, че не ме заболя от текста ти ли? След като го изчетох, три дни бях като болна. „Искам да знаеш“! Това ли целеше, умишлено ли ме нарани?

В крайна сметка ти никога не правиш нищо необмислено. Винаги дружелюбен по един притворен начин, винаги внимателен да не засегнеш някого – е, тогава аз освен най-голямата ти любов, съм и изключението от житейското ти правило, защото ти ми показваш любовта си, като ме нараняваш, като ме унижаваш пред очите на читателите, като се присмиваш на родителите ми и изваждаш миналото ми на показ, като използваш безспорния си талант, за да ме залееш с помия! Приканвам теб и всичките ти читатели веднъж поне да обърнете ролите: представете си например, че аз бях написала книга като тази. Представи си, че аз бях тръгнала да тръбя за проблемите ти! Каква олелия щеше да вдигнеш тогава! И колко щедри щяха да са симпатиите на читателите към мен, колко повече разбиране щях да пожъна! Дори най-продължителният човешки живот, какъвто ти желая от сърце, не би бил достатъчен, за да побере жалните ти вопли тогава!

Винаги си твърдял, че трябва да приемаме хората такива, каквито са, но мен не успя да приемеш каквато в действителност съм. Гледаше със закостеняла носталгия към първите години от връзката ни, в които се подчинявах безропотно на твоите ритми и планове…

Автор: Юлия Петкова