,,Другата‘‘ на писателя Васил Панайотов вече е факт. Въпреки че книгата още ,,пари‘‘, тя е една от най-обсъжданите на пазара.
На пръв поглед сюжетът е нещо до болка познато – любовен триъгълник. Но това е само на пръв поглед. ,,Другата‘‘ е нещо повече от флирт и изневяра. ,,Другата‘‘ показва каква е разликата между любов и обич. ,,Другата‘‘ разкрива мъжката гледна точка в една сложна любовна верига.

Мястото – офис на фирма. Любяща съпруга. Интригуваща колежка. И един мъж... който се лута между обичта и любовта. 30-годишния Стефан, който по цял ден се намира – и буквално, и преносно – между съпругата си Магда и колежката им Емилия. Емилия, в която Стефан се влюбва до полуда. Емилия, която е не просто колега, но и близка приятелка с Магда. Магда, от която той има дете. Дете, което е плод на обичта между тях. Обичта, която сега сякаш излинява с всяка минута, докато Стефан пише в чата поредния ред на Емилия, която за него в момента, а може би и завинаги, е олицетворение на любовта.

Това е мъжът, който страда най-малко от тримата. Мъж, който преживява това, което по-късно обяснява. И този мъж е... Васил Панайотов. При среща с почитатели и журналисти авторът имаше смелостта да сподели в едно изречение, че този мъж е ТОЙ, а всяка прилика с действителни лица и събития НЕ Е случайна.

,,Преживях и изстрадах всичко това и после разбрах Буковски, който казва: ,,Мразя любовта повече отколкото мразя омразата‘‘, сподели самият Панайотов.

Васил Панайотов е съавтор на сборниците с разкази „Любовни упражнения”, „Проект смърт”, „Обича ме, не те обича” и романа „Стъклен дом 2”. Първата му самостоятелна книга „Убиец” печели две втори места – в анонимния конкурс на издателство „Сиела” за нов български роман и в телевизионното риалити „Ръкописът” по БНТ1.
,,Другата‘‘ вече е определян като един от най-добрите български съвременни романи с неочакван и разтърсващ финал. А ето и откъс от книгата:

,,Стефан седи на бюрото си. Вратата на офиса е отворена и отвън нахлува обичайната за този час гълчава. Слънцето още не се е обърнало, за да напече западната фасада, да прониже прозорците и да му бръкне в очите, но въпреки това очите на Стефан са присвити. Присвити са не от сън, характерен за следобедното приспиване. На Стефан в момента му се спи по-малко от всякога. Свити са, за да концентрират в плътен лъч бликналия от орбитите им гняв и да го насочат към някого, кой¬то в мъки да изгори. Стефан регистрира едно ново за него или поне подобаващо остаряло усещане. За пръв път от поне десе¬тина години насам той ревнува.

Тази сутрин Емилия е различна. Няма ги обичайната апатия и невъзмутимо спокойствие. В присъствието й, което Стефан безпогрешно долавя, се усеща изобилие на трепетна енергия, нещо като нервен тремор на любовник, който предчувства какво ще се случи. Малко преди обяд някой я търси по мобилния телефон. Тя вдига, казва му „Здрасти, гад!“ и отива да говори навън. Вероятността да е говорила не с него, а с нея е точно 50/50, но тази вероятност е прекалено далечна за Стефан в този момент и както заради подозренията си, така и заради мъжкия род на очевидно интимното обръщение той е убеден, че звъни мъж. Емилия разговаря по мобилния си телефон само с двама души – баща й и по-малката й сестра. Прави го често, почти всеки ден. И никога не излиза от офиса. Може би навикът и инерцията в тази семейна традиция са създали у Стефан фалшивото усещане за разкритост, за разголеност и внезапната й телефонна потайност сега го изнервя. Всеки крие в гардероба скелети на бивши любовници, а почти всеки знае, че в любовните взаимоотношения думата „бивш“ е лишена от категоричност, но откакто познава Емилия, Стефан не е чул от нея и една дума за мъж, бил той бивш или настоящ, и от това разполага с комфорта закачките й с него директно да му дават ексклузивитет и да го поставят в позицията на привилегирован и несъревноваващ се с други кандидати за вниманието й играч.
Поне до позвъняването на „гад“.

Към кого може да се обръща с такава безцеремонна интимност? Много близък човек, без съмнение. С когото е споделила ценни моменти и незабравими истории, повечето за разказване, но някои и за премълчаване. Именно от вторите Стефан се страхува, без да може да обясни защо. Стефан се страхува, защото ревнува, но да обясни ревността си няма да му е лесно. Ревността е съмнение. В този, когото ревнуваш, но и в теб самия. Ревнуват неуверените, тези с колебания в някои свои качества и подозрения, че обектът на тяхната ревност вече ги е открил в друг. Това принизява ревността до атрибут на дребното его, до фалшива валута в една търговия на взаимоотношения, от която никой не излиза доволен или печеливш. Ревността е борба за признание, надпревара за внимание, като този, чието внимание се цели, трябва да избира и да оцени. По-обективно би било друг да я даде тая оценка, но резултатът тогава ще е не-удовлетворителен, защото неговото мнение е безпристрастно, а именно заради страстта на съдията е цялото това противопоставяне. Ако ревнивецът е лишен от конкуренция, и най-горещата страст насреща ще възприема студено. Любовта на неговата жена не се доказва от това, че е предпочела него, а от това, че е отхвърлила всички останали. Нейната любов е неговата увереност в превъзходството му над тях. Трайната ревност е патология във всеки етап от връзката и я извинява само любовта.

Стефан все по-често проявява симптомите на един влюбен. Може да го отрича пред света, но трябва да го признае пред себе си. Засега е спокоен, че само там трябва да го признава.
Убеден е, че все още може да контролира процеса, въпреки че го е изтървал дотолкова, че да се развие дотам. Допуснал е класическа грешка на дилетант. Защото в тази област той е такъв. Не само любов, а даже жена той не е имал преди Магда. По време на нея е имал няколко, които поради невъзможност или поради непредопределеност така и не достигнали до застрашителни висоти. Стефан обича свалките, но повече обича жена си. Ако имаше по-съществен любовен опит и съответно знаеше какви рискове крият тези свалки, той щеше да ги сведе до буквалното значение на думата, до това да свалиш и употребиш някого. Физически. Колкото да разгърнеш релефа на тялото, без да поглеждаш в дебрите на душата. Без да припарваш до забранената зона вътре, която може да се окаже приятна, но необятна, и неусетно да се загубиш в такъв лабиринт, че пътят назад към теб да бъде по-труден от пътя към ада надолу.

Стефан просто подценява опасностите. Започва най-старата игра, без да е запознат с правилата, без да може да си я позволи и без да има топки да я довърши. Само който няма какво да губи, може да я играе. Стефан се вижда как печели. Много има за любене, но и много има за губене. В друга преди Магда той никога не е бил влюбен, а дори и споменът за любовта си към нея в момента възприема като неконкурентоспособен. Минали са години оттогава и дистанцията на времето е накарала цветовете да избледнеят. Но не това е основното – има прекрасни графики, черно-бели рисунки, скици с въглен... – основното е, че любовта му с Магда е била по детски естествена, без съпротива, без принуда или яростно външно съпротивление, без забрани, без правила, без шикани или заобикаляне на друга жена, стояща на пътя на тази тяхна любов. Достъпността не е ограбила от очарованието, но й е отнела от сладостта, по силата на библейското правило за забранения плод. Когато минеш за нещо през огън и лед, после повече оценяваш умерените температури. Сбий се за него с целия свят, включително с всички твои близки в твоя свят, покрий сърцето си с рани, а пътя напред с капани, и дори да не стигнеш доникъде, съзнанието, че си оцелял, ще превърне пътуването ти в приключение, което и да не се случи, никога няма да приключи. Споменът за спокой-ното време има свойството да се свива в бучка захар, която да разтваряш в горчилката през годините, за да си ги подсладиш."

Автор: Анита Иванова