Автор
Woman.bg

Ако си готов да слушаш, истината ще ти се открие

За него казват, че пише така, както ние сънуваме. И наистина, Милорад Павич е колос в изкуството на фантазията. След прочутия „Хазарски речник” и романа-клепсидра „Вътрешната страна на вятъра”, „Последна любов в Царирад” е само още един (но какъв!) повод да го обявим за факир. Унесен в дебрите на този причудлив свят, за чието разплитане картите Таро не помагат, читателят в началото се чувства неловко, сякаш е странник в собствения си живот. Но после му олеква. Защото съзнава, че всеки човек крие в себе си болка – свой малък глад, утаен под сърцето.

Да пишеш за Павич, значи да се упражняваш във възклицания. Да се възторгваш и да се гневиш, че е невъзможно да опишеш възторга си. Хрумвало ли ви е някога, че пасивната омраза е дар? В „Последна любов в Цариград” хората се делят на такива, които убиват, и такива, които мразят. Който не е надарен с омраза, е принуден да убива противниците си. А онези, които обича, Бог награждава едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие…

Докато следим приключенията на лудия поручик Софроний Опуйич от Триест, се срещаме с цяла плеяда герои и съответните ключове за тайните на картите Таро. Интригата се завърта около съдбите на две враждуващи фамилии и ни потапя до дъно в техните вражди и сексуални авантюри, майсторски преплетени с притчи и суеверия. Всеки герой осъзнава ролята и мястото си и читателят често остава смаян от посланията им, граничещи с абсурда. И от страстите, изопващи ненаситните им тела.

Павич има множествено амплоа. Поет, писател и драматург, специалист по сръбска литература от ХVII–ХVIII век, преподавател и гост професор в редица европейски университети… Освен това е преводач на Пушкин и Байрон, член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура. Нееднократно е сочен като най-достоен носител на Нобелова награда, но така и не я доживя, защото напусна този свят през 2009 година.

В негова памет пред чуждестранната библиотека в Москва, където има монументи на много световни писатели от Данте до наши дни, е издигнат бронзов бюст. Автор на нелинейна, интерактивна проза, Милорад Павич остава един от най-четените и най-превеждани балкански писатели. Което е странно, защото книгите му преливат от парадокси, символи и лабиринти. Единственото сносно обяснение за този успех е негово: „Моите книги приличат на шведска маса. „Вземаш си каквото искаш и колкото искаш, без значение от кой край на масата ще започнеш.”



Откъс

"Той чу как някъде в къщата момичето пее тихо, като през месечина, песента „Спомените са потта на душата”. И влезе. Тя го почерпи със захаросани цветя – рози и теменужки.
- Коя си ти? – попита я той повторно.
- Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя, и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това… А ти кой си?
- Има мигове на реката привечер, когато на една и съща мушица връхлитат и птица, и риба. Аз съм такава мушица, а това е такъв миг над реката. Но не си мисли, че ми е все едно кой ще ме изяде. Ти или някой друг.
Като изрече това, Софроний усети как цялото й тяло замириса на праскови и я целуна.
- Какво имаш под езика – трепна тя – камък ли?
- Да, тук пазя една тайна.
- Дай ми я, дай ми своята тайна! – каза тя и в новата целувка камъкът смени устата, остана в нейната. Тогава Йерисена каза през камъка:
- Всяка вечер ангел извлича душата ми от моя живот, от моето тяло, като огромна мрежа, пълна с улов. Снощи с тази мрежа извлече нов улов. С моята душа улови твоята душа.
После той откри, че тя си маже устните и пъпките на гърдите с една и съща боя, и в полунощ изхвърли в нея семе на дванайсет струи, точно както изби часовникът на кулата.
Така започна една велика любов. А от великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот. Йерисена яздеше на своя конник далече през непознати пространства и се връщаше уморена, радостна и задъхана от дългия път. А утробата й оттогава все откликваше на ударите на камбаната. От любов нямаше време да яде. Понякога простираше вечерята на гърдите на своя любовник и ядеше, хранейки го едновременно с любов и пюре. Сред общото нещастие и поражение те бяха щастливи, бяха успели и това никога нямаше да им бъде простено."

Автор: Юлия Петкова
-