„Свещеникът лъже, лекарят е сребролюбец…”

08 януари 2018 | 11:07
видяна 927
коментари 0

Такива ги говори слугинята Емеренц, чийто образ е голямата находка на „Вратата”. Представете си я само – суха, висока и кокалеста, излъчва сила като валкирия, а забрадката на главата прилича на боен шлем. Лицето й не може да се сравни с нищо, „освен с равната, безизразна водна повърхност в ранни зори”. Чепата, избухлива и непримирима. С ясно, вдъхващо страхопочитание сопрано…

Срещу произволното работно време стоят нечовешки резултати - старицата сама налага условията на труд, затова пък се бъхти като робот. Бакшиши не приема. И не само че не си вре носа в хорските работи, пространството зад бронята на мълчанието й е непристъпно. Непроницаеми са и тайните, залостени зад вратата на дома й. Навярно само котките имат честта да са добре приети там. „Котките ли” казахме? Само една от тях.

С това образът на Емеренц не се изчерпва. Грижи се за всички, не приема грижа от никого. В нейното съзнание Бог, нотариусът, партиецът, кралят са на равна нога, и ако все пак е съпричастна към някого, нейното съчувствие е универсално. Получават го и светецът, и престъпникът - стига да се нуждаят от нея. Едноличен гражданин на собствената си империя, Емеренц не разбира нищо, но отрича всичко. Подобно на вожд на някакво примитивно племе „размахва като бойно знаме вечерна рокля с пайети срещу благия пряпорец на религиозния живот”. Повече от 20 години служи на семейството на писателката (която се явява разказвач в този роман), но през първите пет ритъмът на ежедневното им общуване може да се измери с метроном.

„Загледах се след нея, замислих се защо държи на мен, след като съм толкова различна от нея, не разбирах какво обича у мен. Вече писах, още бях млада, не бях анализирала докрай колко нелогична, смъртоносна, непредсказуема страст е привличането, при все че познавах античната гръцка литература, която не описваше нищо друго освен проблясващата секира в хватката на страстите, смъртта, любовта и обичта.”

Литература от най-висока проба, „Вратата” на Магда Сабо е възхитителен, имплозивен роман. Роман за парливите спомени, които бележат живота ни, за невидимостите, които ни крепят… и убиват. За личната съдба като неразделна частица от съдбата на общността. Освен че рисува портрет на две забележителни жени (чертите на писателката се открояват през разказа за Емеренц), „Вратата” е поклон пред родилните мъки на самия творчески процес. И не на последно място – един отявлено човеколюбив, антинасилнически жест.

В по-интимен план този разтърсващ монолог е предупреждение, че „всяка емоционална обвързаност е потенциална атака”. Извор на страдание, който може да не пресъхне никога.

Откъс от „Вратата”

Портретите знаят всичко, а най-добре онова, което упорито се опитвам да забравя, което не е сън: че един ден, един-единствен път в живота ми в действителността, а не в мозъчната анемия на съня, пред мен се открехна една врата, която човекът, който пазеше зад нея самотата и безпомощното си страдание, нямаше да отвори дори и над главата му да се пропукваше горящият покрив на дома. Само аз имах властта да отворя тази ключалка: тази, която превъртя ключа, повече вярваше на мен, отколкото на Господ, а и аз в онзи съдбовен момент мислех, че съм всемогъща, мъдра, разсъдлива, добра и разумна. И двете грешахме: и тя, която вярваше в мен, и аз, която се надцених. Сега всъщност е все едно, защото не може да бъде поправено това, което се случи. Така че нека продължават да се появяват понякога ериниите с медицински шапки над трагичните маски на лицата, с издигнатите като котурни санитарни обувки на краката, и нека се строяват край леглото ми, стиснали в ръцете си двуостри наточени мечове, моите сънища. Всяка вечер гася светлините, очаквайки ги, и зная, че в спящите ми уши ще проехти звънецът, при чийто звук безименното отвращение ще ме повлече към никога неотварящата се в съня ми врата.
Моята религия не познава личната изповед, ние признаваме чрез устата на свещеника, че сме съгрешили и сме достойни за вечни мъки, защото сме нарушили по всякакъв начин Божиите закони. Ние получаваме опрощение, без Господ да иска обяснения или подробности от нас.
Аз обаче сега ще ги дам.
Написах тази книга не за Господ, който знае и кътните ми зъби, не и за сенките, които са свидетели на всичко и виждат часовете ми на бодърстване и сън, а за хората. Досега живеех смело, надявам се така и да умра, смело и без лъжа, но условието за това е да призная: аз убих Емеренц. Дори и фактът, че исках не да я унищожа, а да я спася, не променя това.

Автор: Юлия Петкова

Още по темата

Коментари

Добави Коментар

Най-четени